Петко Тодоров - Конекрадци

Нощта, ведра и тиха, облъхваше вече наоколо. Татък под ридовете едва-едва се долавяше дремливата вълна. Два малки фенера огледваха брега от гемията, която се канеше да хвърли котва.

Кога конекрадците се изкачиха над Суходол — и месецът се подйе над потъмнялото море и хиляди златни късове от него се раздробиха по дългите.

— Видиш ли го? — смушка Рува другаря си. — Хи-и, при крушата; туря им букаите.

И двамата се свиха зад драките на връх рида и дебом заизничаха към потъмнелите ливади, прострени чак зад границата оттатък.

Каруцаря, както беше коленичил, турна букаите и на катъра; стана, изхлузи им юларите, после цъкна с огниво да запали цигарата си и хвана пътеката под склона на Суходол пак към морето.

— Хайде — изправи се нетърпеливо Доко.

— Чакай, докато изгрей месеца над полето, ний ще прескочим границата. Оттам или при градинарите, или ще им престрижем гривите и утре на пазаря в Кюстенджа — търговци…

— Докато той дойде да ги подири тук, ний ще си умийме ръцете от тях!… — скочи радостно Доко и тупна по гърба другаря си.

Месеца едва огрея върховете на ридовете — в ливадите още се тъмнее. Мълчаливо те се засмичаха надолу. — Ето доближиха запасания кон. Той подигна с усилие предни крака, букаите глухо се раздрънкаха и те плахо се озърнаха и двамата… Доко се хвърли, хвана коня за гривата, Рува откопча букаите от краката му и ги стрелна настрана.

— Разпаши пояс, примката на врата — и му се мятай… — втурна се Рува запъхтян и към катъра.

Мигом и двамата се метнаха и полетяха през полето.

Равно и широко е добруджанското поле, а в полумрачината още по-широко става!

Навирил опашка, мята запъхтян коня предница напред, по него катъра кълси от все сила.

— „Дръж се, не бой се, вятърът те носи“, вика коня — обади се Рува. — Пък катъра ситно дребни, ама: „мотика и лопата — гроб ти копая“…

— Я, я — пресече го Доко. — Ай сега, ако не стъпчем разколното, Рува…

Татък в мрачината изпъкна колибата на пограничната стража. Те завиха по-отгоре, приведоха се мълком и полека приближиха границата. Кога дойдоха наспоред с колибата, вече дъхът им се беше свършил. — Рува изведнъж сбута катъра, изпращя по него с коня и Доко и полетяха пак с все сила нататък. Само един светнал прозорец на колибата като зорко око ги сподири из потъмнялата Румъния.

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, август 2009 г.

Издание: Петко Ю. Тодоров. Идилии. Издателство „Захарий Стоянов“, 2003

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/13251]

Последна редакция: 2009-09-05 14:00:00