Сибин Майналовски: Душа на кредит

Бръснарското ножче влезе във вената ми леко, като нагорещен нож през масло. Въобще не изпитах никаква болка, дори когато кръвта шурна като водопад. Побързах да насоча струята към нарисуваната на земята пентаграма, във върховете на която вече горяха петте черни свещи. Когато първата капка докосна земята, сякаш миниатюрна експлозия разтърси стаята. Из главата ми мимоходом премина опасението да не би да събудя съседите, но след миг от него вече нямаше и следа. Трябваше да побързам — не след дълго щеше да стане 12 часа и щях да изтърва момента. Свих и разпуснах няколко пъти китката си, за да потече кръвта още по-силно. След няколко секунди часовникът щеше да започне да отброява дванадесетте си удара. Усещах някакво напрежение във въздуха. Нямаше нужда да поглеждам към книгата, която стоеше разтворена на бюрото, понеже знаех заклинанието наизуст Бързо изрекох трите изречения, които бях повтарял десетки (или стотици? не помня вече) пъти, докато старомодният стенен часовник огласяше стаята ми със звънтящите си удари.

— Какво искаш този път?

Гласът сякаш изникна от въздуха. Подскочих от изненада. Вече толкова пъти се повтаряше една и съща ситуация, но все не можех да свикна с внезапното Му появяване.

— По дяволите, Люси! Изкара ми ангелите! Не можа ли да кажеш поне едно „здрасти“?

— Първо на първо, знаеш, че много мразя да ми казваш „Люси“. Второ, не споменавай в мое присъствие за ангели, понеже съм алергичен към всичко райско и започвам да се изприщвам. А трето, щом толкова много държиш, здрасти. Казвай сега какво има, че имам работа. Да не мислиш, че в Ада играем на табла по цял ден?

— Добре де, добре, не се връзвай — отстъпих аз. В крайна сметка не е много здравословно да се бъзикаш с Луцифер, па макар и да го познаваш от десетина години. Бог знае кога ще му хрумне да забрави, че се познавате, и да се почувства раздразнен.

Въпреки всичко обаче продължих да го подмятам още две-три минути. Какво да правиш — природа… Не може да изпълняваш толкова време ролята на придворен шут в обществото и това да не наложи траен отпечатък върху поведението ти. След поредица от доста взривоопасни майтапи обаче спрях, понеже усетих, че Люси става все по-намръщен.

— И за какво, мамка му, ме викаш пак? — изръмжа той така, че чашите в бюфета ми се напукаха.

— Познай.

— Пак ли, бе? Ти си ненормален! Как не миряса веднъж завинаги?

— Ами… — свих виновно рамене аз. — Пак.

— Аман! Омръзна ми! Ще се пенсионирам и ще отида да отглеждам краставици в рая заради тебе!

— Добре де, стига бесня. Не искам от теб да носиш тухли и вар, за да ми строиш дворец. Все пак спомни си, че братовчедите ти — джиновете — навремето са ги карали да строят палати от по сто етажа, и то за една вечер…

— Дреме ми на оная работа какво са ги карали! Този път коя е?

— Ами… Как да ти кажа… Май не я познаваш.

— Айде бе!!!

— Добре де, сервитьорка е в бара до нас.

Люси подбели очи. Някой път трябва да го питам дали случайно баща ми не е долу при него и дали случайно майка му не е съгрешила по някое време. Мамка му, беше почти толкова добър артист, колкото и аз!

— Сервитьорка! Кръчмарка, с други думи.

— Е, де, не бъди дребнав. Нали съм ти казвал, че любовта не подбира.

— Саймън, обясни ми как толкова години не ти дойде акълът в главата? Колко пъти съм ти обяснявал, че за жената любовта не съществува поне от десетина века?

— Хайде, хайде! И ти си ми един разбирач…

— Всъщност какво ли се занимавам с теб? Аз съм обикновен наемен работник…

Той продължи да мрънка още десетина минути, докато не ми писна и не го прекъснах:

— Добре де, стига! Давай договора.

— Нямаш проблеми. — Люси извади от въздуха един лаптоп и го включи с леко смръщване на веждите си. Подадох му кървавочервената кредитна карта, която самият той ми бе изкарал преди доста години. Той я пъхна в процепа отстрани на лаптопа, взира се няколко секунди в монитора, след което се размърмори:

— Мама му стара, колко пъти да ти казвам, че кредитът ти е на привършване… Останали са ти 0,0476 части душа и 7,15 сърце!

— Моля??? Я си оправете счетоводството там долу! Миналия месец си внесох депозита като поп — три ученички по 0,61 душа и 0,001 сърце плюс две девственици по…

— Това беше вноската ти за началото на годината — прекъсна ме той. — Не забравяй, че и фиксингът на ученичките падна много заради срива в „Hell, Inc.“. А и тук в баланса виждам, че си ме викал през февруари за някаква брантия — продавачка в магазин, с което дори си превишил кредитния си лимит…