Дейвид Балдачи: Клуб „Кемъл“

Тръгна на юг по Двайсет и седма улица и взе автобуса, който го свали на една пресечка от тъй наречения му „втори“ дом. Мина покрай малката палатка, която се водеше негова собственост, спря до близкото дърво и бръкна в раницата за бинокъла. Той беше единствената вещ, която взе със себе си след години достойна служба на страната, преди да се разочарова напълно от нейните лидери. Десетилетия наред не беше използвал истинското си име. Хората го познаваха като Оливър Стоун, псевдоним, който бе приел в името на нещо, което можеше да се нарече само по един начин — дръзко предизвикателство.

И наистина, имаше нещо общо между него и прочутия режисьор, чиито филми оспорваха „официалното“ представяне на историята, изпъстрено с художествена измислица. Приемайки името, той беше убеден, че този Оливър Стоун проявява не по-малък интерес към „обективната“ истина.

Вдигнал бинокъла пред очите си, той продължаваше да следи оживлението около входа на отсрещната сграда, която винаги го беше привличала. След известно време се обърна и влезе в палатката. Там, на светлината на малко фенерче, старателно нанесе бележките си върху страниците на голяма тетрадка с твърди корици, която измъкна от раницата. Част от своите дневници държеше в къщичката при гробището, но повечето съхраняваше на други места. В палатката не оставяше нищо, защото знаеше, че редовно я претърсват. Пазеше в портфейла си официалното разрешително да я държи тук и да протестира пред отсрещната сграда.

Върна се обратно и поднови наблюдението на охраната, въоръжена с автомати, пистолети и радиостанции. Те всички го познаваха и се отнасяха към него с любезното и малко напрегнато внимание — като към човек, който може внезапно да ти се нахвърли. А самият Стоун правеше видими усилия да им засвидетелства уважение. Всеки гледа да е любезен с хора, които носят оръжие. Въпреки че се различаваше от стандартната маса, Оливър Стоун съвсем не беше луд.

Срещна погледа на един от охраната, който се провикна:

— Хей, Стоун, чух, че Хъмпти-Дъмпти паднал от стената. Разпространи новината!

Колегите му се ухилиха, устните на Стоун също се разтеглиха в усмивка.

— Разбрано — отвърна той. Беше видял с очите си как същият войник беше убил човек на няколко метра от мястото, на което стоеше в момента. В интерес на истината онзи бе стрелял по охраната.

Подръпна износените панталони около тънкия си кръст, приглади дългата си посивяла коса, а после се наведе да стегне връзката, която пречеше на дясната му обувка да се разпадне. Беше висок и слаб. Ризата му беше прекалено голяма, а панталоните — твърде къси. А обувките… Е, те винаги му бяха създавали проблеми.

— Нови дрехи трябват ти — обади се женски глас от мрака.

Вдигна глава и я видя, облегната на статуята на генерал-майор граф Жан дьо Рошамбо, герой от Американската революция. Пръстът на генерала сочеше напред, незнайно към какво. До него се издигаше статуята на пруския барон Щойбен, а в северозападния край на огромния парк стоеше на пост полякът генерал Косцюшко. Тези статуи винаги го караха да се усмихва. Оливър Стоун обичаше компанията на революционерите.

— Нужда имаш наистина от нови дрехи, Стоун — повтори жената и се почеса по загорялото лице. — И от подстригване. С една дума, от цялостно подновяване, приятелю.

— Сигурно е така — тихо отвърна той. — Но всичко е въпрос на приоритети, а за щастие суетата никога не е била сред моите.

Тази жена се представяше с името Аделфия. Говореше с акцент, който той така и не успя да определи, макар че със сигурност беше европейски, най-вероятно славянски. Не се церемонеше с глаголите, поставяйки ги където й попадне. Беше висока и слаба, с дълга прошарена коса. Имаше мрачни хлътнали очи, а устата й беше вечно изкривена в злобна гримаса, въпреки че Стоун усещаше в поведението й някакво дълбоко скрито добродушие. Трудно му беше да определи възрастта й, макар че със сигурност беше по-млада от него. На двуметровия прът пред палатката й имаше плакат с надпис:

ЗАРОДИШЪТ Е ЖИВОТ. КОЙТО НЕ ВЯРВА В ТОВА, ЩЕ ОТИДЕ ПРАВО В АДА.

Оцветен в черно и бяло, животът на Аделфия не се отличаваше с особена изтънченост. За нея оттенъците в сиво просто не съществуваха, въпреки че живееше в град, който сякаш беше създал този цвят. Пред палатката на Оливър Стоун беше забоден далеч по-скромен плакат, на който пишеше:

ИСКАМ ИСТИНАТА!

Все още не я беше открил, но нима имаше друг град на света, където тази задача да бе по-трудна?