Дейвид Балдачи: Колекционерите

„Преследваният“ автомобил зави на следващата пресечка вляво, после влезе в първата тясна уличка и закова в средата на платното. Водачът изскочи навън и се стрелна към лимоненозелен „Фолксваген Бийтъл“, паркиран непосредствено зад колата на Сийгрейвс. Миг по-късно вече го нямаше.

Втората кола изключи сирената и буркана в момента, в който изчезна от погледа на евентуалните очевидци пред входа на клуба, след което пое в противоположна посока. Мъжът на волана изобщо не извърна глава, когато Сийгрейвс се прехвърли на задната седалка и започна да сваля униформата. Под нея се показа екип за джогинг, плътно прилепнал по тялото му. Секунда по-късно на краката му се появиха черни маратонки. Между седалките лежеше шестмесечен черен лабрадор с намордник. Колата се стрелна по улицата, зави наляво и спря на тротоара пред кварталната градинка, абсолютно пуста в късния час. Шофьорът го изчака да слезе, даде газ и изчезна.

Стиснал в ръка каишката на „домашния си любимец“, Сийгрейвс спокойно започна среднощната си разходка. В близост до пресечката покрай него профучаха четири патрулни коли, но ченгетата дори не го погледнаха.

Минута по-късно небето в другия край на града се озари от огнено сияние. Беше се взривила наетата от покойника къща, за щастие абсолютно празна. Като причина за инцидента най-вероятно щеше да бъде посочено изтичане на газ, но по-късно, когато федералните власти го свържеха с убийството на Брадли, въпросителните щяха да станат много повече и значително по-трудни.

Сийгрейвс пробяга три преки, заряза кучето и се качи в колата, която го чакаше наблизо. След по-малко от час си беше у дома. Междувременно правителството на Съединените щати трябваше да потърси нов председател на Камарата на представителите, който да замести внезапно починалия Робърт „Боб“ Брадли. Което няма да е много трудно, помисли си на следващата сутрин Сийгрейвс на път за работа, след като беше прегледал пресата. Реално погледнато, този проклет град гъмжи от шибани политици. Точно така, шибани! Спря на бариерата, показа служебната си карта на въоръжената охрана и беше пропуснат с леко кимане.

Влезе през централния вход на огромната по размери, но ниска постройка в Лангли, Вирджиния, премина със спокойна крачка през допълнителните проверки и се насочи към работното си място — кутийка два на три, задръстена от кантонерки и шкафове за документи. В момента той се водеше чиновник средна категория, чието основно задължение беше да поддържа контактите на Управлението с лишените от мозък тъпаци на Капитолийския хълм, имали късмета да съберат достатъчно гласове на последните избори. Тази работа не беше толкова изтощителна, колкото предишната, и на практика не беше нищо повече от традиционния кокал, който началниците милосърдно подхвърлят на амортизираните си служители. За разлика от доскорошната си практика днес ЦРУ се грижеше за своите „специални“ агенти с понижени от възрастта рефлекси и желание за работа.

Докато прелистваше папка с някакви досадни документи, Сийгрейвс изведнъж си даде сметка колко много му беше липсвало убиването. Вероятно така се чувстваха всички, за които извършването на убийство бе просто професия. Във всеки случай нощната мисия му се отрази добре, връщайки част от славното минало.

Този проблем беше решен, но Роджър Сийгрейвс знаеше, че скоро ще възникне друг. Не се притесняваше от това просто защото винаги беше подхождал творчески и бе намирал вярното решение. Някои неща са въпрос на дарба.

Комините на старата тухларна бълваха облаци черен дим, който със сигурност съдържаше достатъчно канцерогенни вещества за увреждане на едно-две поколения. Небето беше покрито с тъмни дъждовни облаци. Няколко души се бяха скупчили около мъж, заел позиция в средата на тясната уличка. Индустриалното градче бавно умираше — по подобие на стотиците свои събратя в Китай, които се задушаваха от смог и мизерно заплащане. Тълпата не беше свидетел на престъпление, нямаше трупове. Мъжът в средата на уличката не беше поредният Шекспир, търсещ публика за гениалните си рими, не беше дори гръмогласен проповедник, обещаващ опрощение на греховете лично от Исус — разбира се, срещу малка лепта в полза на божествената кауза. Мъжът беше обикновен уличен мошеник, който правеше всичко възможно да прибере парите на зяпачите с помощта на играта „Монти“ с три карти.

Помагаха му екип професионални „примамки“, които правеха внимателно планирани печеливши залози с цел да заблудят колебаещите се. Не липсваше и „оградата“ — обичайният пазач, който следеше за евентуалната поява на представителите на реда. В случая това беше едър и флегматичен тип, на когото явно му се спеше. Така поне изглеждаше в очите на жената, която наблюдаваше сцената от другия край на уличката. „Въжеиграчите“ — две млади и енергични момчета, правеха всичко възможно да захранват главния изпълнител със свежа публика, да накарат хората да участват в игра, в която печалби за тях изобщо не се предвиждаха.