Спас Тодоров - Георги Аспарухов

Идва финалът за шампионската титла на юношите. Оказва се, че Кръстьо Чакъров, треньорът на представителния тим на „Левски“, който вече е включил момчето като титуляр, е забранил на Аспарухов да играе в този финал. За себе си е прав човекът — оспорвана битка, играе се на „или-или“, могат да се случат контузии, а първенството на „А“ РФГ е по-важно.

Михаил Георгиев, който тогава води юношеската чета, разказва:

— Съперникът ни „Септември“ не беше кой да е. Играта ни през първото полувреме не вървеше. И няма никога да забравя как през почивката в съблекалнята влезе Гунди. Седна на края на една от пейките — стои и мълчи. Мълчаха и другите. По едно време ме погледна и ми кимна — жест, по който разбрах, че е готов да облече фланелката. И аз кимнах. Съобщих смяната. И за пръв път видях как на човек му треперят ръцете, когато си стяга връзките на обувките. Влезе, без да загрява, нямаше време. И като се появи в отвора на тунелчето под главната трибуна, публиката екна. Само няколко минути ми бяха достатъчни, за да разбера, че нашата игра се променя. Сложи се ред, пасовете станаха точни, нападението все по-често се озоваваше на стрелкови позиции. За да дойде оня момент, в който някой подаде силно ниско летяща топка пред вратата. Гунди излетя като пружина напред и с плонж по тревата я забоде с глава в мрежата. Спечелихме мача, станахме шампиони.

Мишо Георгиев разказва и други неща за младия футболист. И сега например той се чуди как още на оная възраст Аспарухов интуитивно е долавял много от ония тънкости на майсторството, които по-късно бяха достъпни за всички от учебниците по футбол. Сети се как веднъж са разговаряли за дрибъла:

— Стана дума, кога трябва да започне финтът срещу тичащия право насреща защитник. „Зависи — ми рече той. — Ако идва към мене с голяма скорост, трябва да започна финтът отдалеч, а ако се приближава по-бавно, ще трябва да го изчакам и да приложа лъжливото движение отблизо.“ Тези неща бяха вродени у него. Да не говорим пък с каква изрядност се отнасяше към всичко — обръщаше внимание от малък на дребните неща, на бутоните, на чорапите. Все беше неспокоен, ако нещо не бе в ред с екипа…

Мачовете следват един след друг. Стъпалата се редуват. Кои стръмни, кои не. Някои го приемат като безспорен, други все още пазят резервите си.

В Пловдив бележи и своя първи гол в „А“ РФГ — срещу „Ботев“. Неговият тим печели от това точка. После задълго не прави нищо, за да се отличи отново срещу „Славия“ — два гола, които довеждат до равенство. На един мач добре, на друг нищо особено. Трудно се привиква сред големите. Но присъствието на момчето в редиците на „сините“ се чувствува все по-благотворно, изпреварват „Ботев“ с една точка. Вярно е, че ЦДНА е пак първенец и е с цели десет точки повече, но тогава това си беше в реда на нещата, тогава никой още не мислеше да атакува хегемонията на армейския отбор.

И идва денят, когато трябва да влезе в родната казарма. Странно е, но и до днес сред немалко приятели на футбола съществува погрешното убеждение, че големите специалисти в ЦДНА, този водещ наш отбор, не са го харесвали и затова след месец-два, през декември, той се озовава някъде на юг. При една случайна среща обаче на улицата преди известно време ветеранът, заслужилият треньор Крум Милев, човекът, който отгледа най-голямото съзвездие у нас през 50-те години и когото никой не може да подозре във футболно късогледство, ни каза:

— Какво? Не съм прозрял таланта на Гунди, не съм го искал? Има си хас! Та аз тогава бях наказан, че го задържам при нас и не го отпращам там, където бе определен по предназначение като войник.

И като помисли пак за миг, беловласият вече човек твърдо отсече:

— И ако искате моето искрено мнение, запомнете: Гунди за мене е най-големият футболист, който сме имали. Него аз съм оценявал много високо. Четирима поставям на най-високия футболен пиедестал у нас — Аспарухов, Якимов, Шаламанов, Пенев.

… Не можем да кажем точно колко е играл с топката в тези южни поделения. Но знаем само, че не е минало много време, когато бай Георги Генов, треньорът на „Ботев“, се е намесил: „При вас там има едно добро футбулистче — я ми го преведете в Пловдив.“

И ето го младежа във втората ни столица. Първият му мач с „канарчетата“ е срещу плевенския „Спартак“. Динко Дерменджиев и сега вижда като на екран развоя на събитията тогава:

— Поведохме с 1:0 и загубихме с 1:3. Помня, че при 1:1 Гунди се откъсна напред, излезе сам срещу вратаря на гостите и нанесе удар — хубав, ама… над дирека… Леле как се ядоса бай Георги: „Ще го върна обратно — викаше той след мача в съблекалнята, — така ако я кара, за какво ми е…“ Намеси се бай Стефан Паунов, помощникът му тогава: „Не бързай, той ще бъде един ден сред най-големите — помни какво ти казвам!“