Иван Янев - История на спортен клуб на хора с увреждания „Витоша“ (Софийски университет 2001–2007 г.)

Условията обаче бавно, много бавно, но все пак започнаха да се променят. България стана кандидат за член на Европейския съюз. А в тази общност има правила, които трябваше да бъдат следвани от всички. България също трябваше да извърви своя дълъг път до своето пълноправно членство в ЕС, а то за щастие на хората в неравностойно положение минаваше и през тяхното интегриране в обществото. Разбира се, интеграционният процес е продължителен, но страната трябваше да покаже, че има волята да го доведе до успешен край, защото в противен случай тя нямаше абсолютно никакъв шанс да се присъедини към общността, чийто основен принцип е принципът на равенството.

И така особено от началото на новия век в страната започнаха да се случват неща, на които в миналото се гледаше като на утопия. Започнаха да се назначават хора с увреждания във фирми и организации, където сами си изкарваха прехраната. Заговори се и за спорта сред хората с увреждания. Започнаха да се регистрират спортни клубове, чиито цели бяха практикуването на един или друг вид спорт.

Дойде време и да се възроди голбалът. С тази изключително тежка задача се нагърби столичният спортен клуб на хора с увреждания „Витоша“. Младите хора, които членуваха в тази организация, имаха както спортните качества, необходими за възраждането на спорта, така също и хъс за осъществяването на каузата. Защото наистина това бе не просто желание, а кауза, защото това е колективен, а не индивидуален спорт, т.е. той изисква повече средства, повече време, повече човешки ресурс. Членовете на клуба бяха неопитни като дейци в неправителствения сектор, но това им оказа добра услуга, защото ако знаеха колко и какви перипетии ги очакват, може би нямаше да съберат смелостта, потребна за начеването на голбалната кауза.

След началото на реновацията на българския голбал организацията трябваше да помисли и за другите спортове, разпространени сред незрящите в България. Спорт, изискващ най-малко условия за трениране и игра, е шахматът. Леката атлетика също се е котирала добре сред зрително затруднените в миналото. По-късно, когато спортният клуб стана асоцииран член на Департамента по спорт към Софийския университет „Св. Климент Охридски“, отговорността се увеличи, но организацията вече имаше опит и можеше да се справи с не едно предизвикателство. Разбира се, това бе голяма чест за студентския спортен клуб, защото Алма матер е първото и най-елитното висше училище у нас. Стигна се не само до възраждането на единствения колективен спорт за зрително затруднени, практикуващ се у нас, а до неговото развитие и дори до разцвет. Но преди да се стигне до тези моменти трябваше да се преодоляват или обхождат не едно препятствие и не една планина от проблеми. Защото стилът на работа на клуб „Витоша“ се различаваше много от стила на значителна част от неправителствените организации у нас. „Витоша“ не бе организация, която просто трябваше да съществува независимо по какъв начин, тя бе организация, която имаше точно определена мисия. Мисията на моменти бе невъзможна, но въпреки спадовете клубът намираше сили да се изправи и да продължи напред. Неведнъж дейците на организацията са отминавали с усмивка опитите за омаловажаване ролята на организацията от някои свои партньори, които се възползват от това партньорство, но са се страхували да го кажат на всеослушание. Това спокойно може да се нарече синдромът на „организационния егоизъм“. Клубът никога не е страдал от този синдром, винаги и по всякакъв възможен начин широко е оповестявал своите поддръжници, независимо дали те са от бизнеса или от неправителствения организационен спектър. Подобен сепаратизъм е най-малкото неуместен в средите на хората с увреждания, защото висша цел на всички подобни организации би трябвало да бъде пълноправното и качествено включване на хората в неравностойно положение в съвременното социално общество.

Неправителственият сектор е твърде променлива величина, защото при него няма регулярно финансиране, основно се работи по проекти, които рано или късно приключват. Но голбалът беше и е кауза, имаше си своите перманентни потребности и не можеше да се чакат проекти, за да се възражда и развива. В противен случай рискуваше да се върне в изходно положение, т.е. отново да се озове в летаргия. До този момент, за огромно щастие, това по един или друг начин се предотвратява, но докога? Това е въпросът. „Витоша“ ежегодно разчита на държавата, а тя от своя страна ежегодно не дава подкрепата си за този иначе интересен и динамичен спорт. Но след като страната от 1 януари 2007 г. е пълноправен член на ЕС всички са оптимисти, че ще се създаде механизъм за устойчивостта на голбала, а и не само на този спорт.