Иван Вазов: Епоха — кърмачка на велики хора (Портрет)

Когато Курудимов дочете романа си, той бе достигнал в силно вълнение. Кръвта му се бе вдигнала в главата и лицето му пламтеше; очите му светеха с безпокоен, трескав огън, свилени кичури от русата му коса падаха по бялото чело, набърчено сега, сякаш от кипежа на творческа мисъл.

— Добро — каза другарят му, юноша също, с тихо и флегматическо лице.

— И това не е измислица, батенка мой, нито е подражание, това е из действителния живот, плод на мое лично наблюдение. Аз познавам героите. А? Прекрасно! И първи труд още… И названието отговаря: „Скала, или нещастни жертви на любовта“, а? — И Курудимов гледаше с вдъхновен вид другаря си.

— Да, добро — повтори сухо Спасов, като зе дебелата тетрада. — Как? Ами ти си изменил името си.

— Малко, да, Гороломов. Курудимов много пъдарско, а името значи… Волтер се е викал най-напред Аруе, разбираш? Аз Гороломов ще се подписвам вече.

Спасов се ухили.

— Защо се не опиташ и ти, Спасов?

— В какво?

— Като мене: стани списател!

Спасов се изсмя.

— Списател? То не е за моите уста лъжица.

— Напразно се унижаваш, изпитай таланта си и ти. Какво поприще мислиш да зафанеш?

— Аз съм ти казал: учителско.

Гороломов (ние така вече ще го наричаме) погледна със съжаление другаря си.

— Учител? Да затъпееш над глупави уроци, да станеш една машина, която двайсет години да дърдори едно и същото, за да дочака пенсия!… Да мухлясаш и подивееш, както нашия учител по математиката! Отде такава охота?

— Слушай, Панайоте, аз гледам по-сериозно на учителското звание. Истина, за славолюбив човек то не представя широк простор… но аз не се лакомя за слава… Според мене, задачата…

Гороломов го пресече:

— Зная, зная, какво ще ми кажеш! Но аз те уверявам, байно, че с такива смирени размишления няма да идеш далеко… Който се срамува да иска да стане голям, той желае да остане нула. България и без тебе има хиляди даскали, но тя няма велики списатели. А малко ли даровити натури трънясват в тълпата или се гушат из дупките? Представи си, и аз каква глупост щях да направя. Постъпих най-напред в земледелческото училище! Отивам да държа ралото, когато моето призвание било съвсем друго — перото! Позор, нали?

— Защо? Ралото и то е честно. С ралото знаеш навярно, че ще бъдеш полезен.

— Черният труд, батенка, е за простия народ, както и даскаллъка — за ординарните хорица. Аз имам по-благородна задача, разбираш? Изпитай се, казвам ти, земи пример от мене.

— Аз нямам охота да съм голям човек, предпочитам да съм един добър учител, друго не желая — отговори Спасов.

— Сиромашки идеал, съжалявам те за унижението ти. Ти земи пример от мене: вярвал ли си някога, че тая глава била способна да роди подобно нещо? — каза Гороломов, като махаше гордо ръкописа си.

— Кога ще пратиш романа си? — попита Спасов, за да се уклони от отговора.

— Тозчас!

И Гороломов зафана разпалено да завива в пакет ръкописа си. После го надписа до редакцията на едно периодическо списание.

Тия два младежа бяха седмокласни гимназисти, приятели. Те свършваха тази година. Но както личи от горния разговор, по душевни свойства и характер те бяха две противоположности. Гороломов, природа буйна, смела и самоуверена, с въображение горещо, с ум жив и блестящ, ако и не дълбок, рязко се отличаваше от другаря си, тих, скромен и с ранна сериозност, изобразена на лицето му. От най-напред Гороломов влезна в земледелческото училище в Садово според желанието на баща си. Скоро обаче неговият безпокоен дух намери много суха домакинската наука, той се разкая, разбунтува учениците, би един учител и остави Садовското училище, та мина в гимназията. Но и там не мирува̀. Той добиваше лоши бележки, затова намери системата на преподаването отвратителна, редът — тиранически, учителите — идиоти и фана да им подфърля тайно сатири. Произведенията му се харесаха на другарите му и той скоро мина между тях за литератор. Тоя успех пося в душата му първото ламтене за писателска слава. Тя му се виждаше сега най-достъпна. Тоя роман щеше да му я даде. И той се потруди с време да направи по-звучно и многозначително името си… Страстното четене биографиите на великите писатели и едностранното им разбиране разбуди в душата му непобедимо желание да стане такъв. То произведе в него малко нещо влиянието, което рицарските романи имаха върху Дон Кихота. В ума на Гороломова се въртяха сѐ громки имена на велики литератори и той привикна да се мисли един от тях.