Иван Вазов: Епоха — кърмачка на велики хора (Портрет)

— Ами тогава защо не постъпи във филологическия факултет?

— Измамих се, сега виждам, че като доктор ще бъда нула, а като литератор ще ида далеко.

Другарите намериха справедливи словата му. Младите натури са великодушни.

— Нека да пише — каза Китеров, — не е голяма беда, ако България има един нехелен доктор по-малко. Всеки от нас има по някакво ръкописче, скрито в дъното на ковчега си… но Гороломов не крие наклонността си и вярва в себе си. Това е добро. Може да има действително талант.

Гороломов продължаваше да пише с неугасващо въодушевление и неуморно. Нищо не го смущаваше. Той се бе разпростил с медицината и тя с него. Той беше писал само веднъж на баща си. Отговорът пристигна по-бързо, отколкото той се надяваше. Баща му го строго съдеше за новото име, което си е прикачил, като че е някой голям човек. Това раздразни Гороломова, той скъса писмото, като избъбра:

— Ще ме видиш какъв съм аз!

Той доби силно желание да зачуди съучениците си с дарованието си. Той вече имаше симпатиите им. Една зимна вечер той събра неколцина души, за да им прочете „Скала, или нещастни жертви на любовта“, за който роман често им бе говорил с възторг. Предварително той разпалено им разправи за възмутителния отказ на редакцията, която пак обсипа с ругателства. Прочитът на романа се зафана посред пълна тишина. Студентите най-напред напрегнаха уши с голямо внимание; после фанаха да се споглеждат в недоумение, после да се прозяват крадешката. Къде среднощ Гороломов свърши. Лицето му светеше. Той ги изгледа въпросително и гордо.

Мълчание се възцари, нарушено само от няколко пресилени „да“ „да“ и изкашлювания.

— Добро, добро — прибавиха някои от немай-къде.

Но веднага Китеров се обади смело.

— Господин Гороломов, вие ще ме извините, ако ви кажа безпристрастно мнението си. Романът ви не е сполучен: няма нито жизнена правда в него, нито сянка от художественост. Излиза, че редакцията, която ви е отказала напечатването му, ви е направила услуга…

Гороломов го погледна втрещено.

— Бай Китеров, извинете, но вие не сте разбрали добре. Това е истинско събитие… — отговори глухо Гороломов, комуто гласът се сфана, като че някой го стисна за гушата. Обилен пот обля челото му.

Китеров пое по-натъртено:

— Какво е събитието — не знам, но романът е фалш от начало до край… В действията, които се развиват, няма никаква логика, в характерите — никава истина, а душевните проявления на героите нагло противоречат на всичките закони на психологията… Колкото за Геролдева, героя ви, той не е живо човешко същество, а някаква бърканица, чудовище безлично… Вие напразно го изкарвате симпатичен и някакъв рицар… Той от сто разкрача мирише на мошеник и макар да уверявате, че събитието е истинско, никой няма да ви повярва, че той се е фърлил от скалата. Такъв нравствен скок, който вие с нищо не обяснявате, е невъзможно да произлезе в една шарлатанска душа. Такива безсмислени мелодрами не стават в живота… Колкото се касае до формалната страна на съчинението ви, то тя изобличава голяма неопитност и стои по-долу от всяка критика. Повече не ви казвам… Недейте бърза, господин Гороломов. Запознайте се по-добре с руските класически писатели. В тях ще намерите съкровища от образци на изящество и художествени съвършенства. Това ще спомогне за образуванието на литературния ви вкус… А в съвременните литературни корифеи вие ще найдете прекрасен урок за строго реалното изображение на жизнените явления… Прощавайте за тия забележки, аз ви ги правя от съчувствие към благородното ви стремление.

Когато Китеров свърши той посрещна одобрителните погледи на другарите си… Те в него бяха нашли своя красноречив тълкувател. Настана мълчание.

Гороломов стоеше като гръмнат. Той слушаше поразен и бе зашеметен от жестоките истини, които така авторитетно му се изказваха. Той не бе способен дума да каже. Тоя Китеров го уплаши. Когато заговори за героя на романа, той неволно избягна острия му поглед, от страх да не проникне в дъното на гузната му душа. Побоя се даже да не би критикът му да е отгадал тайната му и всяка дума за Геролдева приемаше като заплювка въз лицето си.

Когато изпрати гостите си, Гороломов се тръшна отчаяно на оваляното си канапе. Това откровено, макар и деликатно изказано мнение за романа му, на който градеше големите си надежди, нанесе смъртен удар на самооболщението му. То значеше на прости думи: „Гороломов, бос си тръгнал в литературата, откажи се с време от тая севда.“ Това беше страшна присъда, която нямаше право да счита пристрастна: той знаеше колко Китеров му съчувствуваше, но и погледите на студентите не допущаха такова подозрение. Но най-страшното беше, че и нему падна мрежата от очите! Китеров си спечели правото на най-ужасната му умраза.