Иван Вазов: Епоха — кърмачка на велики хора (Портрет)

— Решително тоя човек иска да си остана вечно Курудимов, и нищо повече! — бъбреше с яд той.

Един ден баща му внезапно се яви в нихилистичното му гнездо.

Това приличаше на едно появление на Командора.

Гороломов остана закован от смайване.

— Бе, синко — бяха първите думи на стареца, който трепереше от силно страдание и гняв, — ти пишеш по вестниците и искаш да освободиш народите от тирания… Избави мене по-напред от тиранията си!… Ти милееш за света — смили се за баща си първом! А ти ме разсипа и ще ме оставиш на улицата на стари години… Не е ли грехота! Защо остави Русия! Гониха ли те оттам?

Гороломов, който се беше уплашил да не би баща му да е узнал истинската причина на това, се поободри малко и отговори:

— Нали ти явих вече? Медицината не ми беше по характера… затова минах тука да уча правото… С правото ще имам по-голямо бъдаще.

— Ами ти не знаеше ли това отнапред? Защо тогава се претръшна, та ми слиса ума? Защо се не обърна към правителството за поддръжка?

— Не възприемам да се моля на ония магарета.

Баща му го изгледа очуден.

— Барем да бе останал пак в Русия да учиш правото… Там можеше пак да приимаш помощта на Славянския комитет…

— Остави, не мога да търпя ония варвари! Там деспотизмът ме задушаваше — каза сърдито Гороломов.

— Как, русите варвари! — извика баща му гневно. — Откога тъй нагрози русите… Добри бяха, като ни освободиха! А сега — варвари, и те задушават, и не можеш да ги търпиш! Ти от що си се възголемил така? Ония — варвари, други — магарета!… А ти що си извършил? Само едно: отказал си се от името на баща си и го разсипваш на старини!

— Тате, остави ме! — извика Гороломов, като скокна. — Не ми пращай вече нищо… Не ми трябва твоята просешка милостиня!

Баща му зяпна като поразен.

— Просешка милостиня?… Ами как ще живееш? Върни се в България тогава…

— В България няма да се върна.

— Ами?

— Ще ида там, дето да ме не виждаш вече.

— Къде?

— Ще ида в Тонкин. Ще се запиша френски доброволец, нека да умра там!

Макар и разгневен, баща му обичаше до безумие Панайота. Това отчаяно решение го смекчи… Той поиска да преговори сина си.

В същия миг вратата, която съобщаваше Панайотовата стая със съседната, се отвори и една мома влезе свободно. Тя беше облечена небрежно, носеше отрязана коса и очила. Лицето й имаше живо и умно изражение; движенията й непринудени. Тя се не смути никак от присъствието на непознатия и се обърна засмяна към Панайота.

— Панайот Петрович, здравствуйте, дайте ми, гълъбче, априлския номер от „Колокол“.

— Зинаида Матвеевна, представям ви баща си — каза Гороломов смутен.

Девойката се поклони леко, поизчерви се малко и изчезна в стаята си.

— Коя е тая стригана жена? — попита зачуден старецът.

— Мадмоазел Берендеева, рускиня, курсистка…

— А как тъй на по свойщина влазя у тебе?

И баща му едвам сега изгледа внимателно грамадните книги, нафърляни в странен безпорядък в стаята, образите по стените и някаква женска дреха, окачена до тях.

— Защо си натрупал толкова книги?… Какви са тия?… А тая мома коя е? — повтори той и впиваше изпитателни очи в смутеното лице на сина си, цяло почервеняло.

— Тя е моя съседка и ми предава английски…

— Кажи, че живеете наедно де — каза баща му, като погледна полуотворената врата, из която изчезна курсистката. После прибави скръбно, като поклати глава:

— Сега разбирам защо ме дръгнеше всеки час за пари… Аз и майка ти от залъка си деляхме, та да хрантутиш такива кисци!… Ето как се учиш ти…

— Тате, Зинаида Матвеевна е благородна девица! — извика пламнал Гороломов.

Баща му стана.

— Прощавай, прави, каквото знаеш… счупен мангър ти не пращам вече… Иди в Тонкин не, ами в Индия!

Гороломов побледня, помисли малко, като че земаше някакво крайно решение, па попита злобно:

— Ти няма да ми пращаш пари?

— Ни бодка! — И баща му тръгна към вратата.

— Кога е така, чакай да видиш, че синът ти няма да умре от глад! — извика той, грабна револвера от масичката, положи го на гърдите си и гръмна, преди да се обърне баща му.

Когато пушекът се пръсна, Гороломов стоеше облегнат на стената, неподвижен като статуя. Зинаида Матвеевна изкряска уплашена из стаята си, баща му се спусна към него.

— Панайотчо, какво направи, синко? — И той му изтегли револвера.

Куршумът му бе минал под мишницата и се забил в стената.

— Здрав ли си? — попита баща му със смъртно безпокойство на лицето.

— Не ми трябва такъв живот!