Иван Вазов: Епоха — кърмачка на велики хора (Портрет)

По бузите на стареца се проточиха две струйки сълзи. Той прегърна сина си. Сърцето му се разтопи от милост… Подир половина час Панайот изпрати баща си до улицата.

Той се втурна с кикотене при курсистката. Тя го гледаше поразена.

— Уплаши ли се, Зинаида Матвеевна? — И той се кискаше до примиране.

Това беше светотатския смях на Молиеровия Дон Жуан зад гърба на баща му.

— Не разбра ли комедията? Какво да правя? — продължи той. — Трябваше да посплаша малко тоя вариклечко. Горкият човечец, той помисли, че наистина посегнах на живота си. Хора като мене само за идеали умират! Сега сме вече сигурни, Зинаида Матвеевна, по четиристотин франка имаме на месец редовно и без писма… Ако не — револверът… — И той се изсмя цинично.

Девойката го погледна укоризнено.

— Това не беше благородно от твоя страна, Панайот Петрович!

— За такава глава такъв бръснач.

— Все равно̀, той ти е баща.

— За мене вече тия предразсъдки не съществуват, Зинаида Матвеевна; пред мене человечеството е равно: няма ни род, ни пол, ни възраст… Аз се удивлявам как пазим още някои отживели възрения.

— Ако не като на отец, то като на човек му дължиш уважение… Той те е отхранил и възпитал… — каза девойката строго.

— Браво, браво, Зинаида Матвеевна! Морал ми четеш… Мерси, не ожидал… Ти знаеш моя принцип: аз се кланям само на идеята и никакви сантименталности не признавам. Те са недостойни за един сериозен ум… Гласът на чувствата, па и на нравствеността, която е условно нещо, трябва да мълчи, когато се касае до възтържествуването на светите ни принципи. А, признай се, баща ми със своя отказ да ме поддържа туряше пречка за постигането им… Аз не бих имал възможност да изпълня мисията си в България, защото не щях да бъда приготвен за нея.

— Та ти съвсем си безсърдечна твар — каза шеговито курсистката, като го гледаше с очарователна усмивка.

— Сърце имам само за тебе, Зина — каза той с нежен поглед. — Ти ми си неразделната спътница в живота, моят ангел-покровител… Ти направи прекрасно впечатление на баща ми, знаеш?

— Нима тъй? — извика девойката, като се изчерви.

— Аз даже щях да му искам благословията, но се спречкахме за тия пусти пари…

— За бога, нищо не му говори… Когато идем в България, тогава.

— Покорявам се, Зинаида Матвеевна.

Гороломов лъжеше и лъжата не изкарваше ни най-малка червенина на челото му. Той лъжеше с такава леснина, с каквато забравяше и върволицата си низки дела, които бе извършил. Съвестта си не чуваше. Всички благородни чувства, тъй свойствени на младостта, бяха умрели в душата му. Само бесът на славолюбието ступануваше там всесилно. Сърцето му, отрано изхабено, не беше способно ни за едно добро движение, което не бе свързано с неговата суетност: природата го беше погубила, защото му беше отнела лъчезарното чувство на любовта, което възражда и облагородява духа. Но още по-грозното беше, че той вършеше подлостите с голяма самоувереност и пълно съзнание в собственото си достойнство. Той даже беше способен да има величественото негодувание на оскърбената невинност на една блудница и благородното погледване на един неоткрит мошеник. Тая маска много му прилягаше и той знаеше цената й.

Зинаида Матвеевна го познаваше само по нея и се пленяваше от Гороломова. Той беше й се представил за страдалец на свободата: с трогателни краски беше й описал двегодишния си мъченически живот в затвора. Той й говореше пламенно за великата идея, на която е посветил живота си… Очите му светеха с такъв вдъхновен огън… Тя видя в него един герой в мечтите си и падна в примката му, както другата благородна баришня. Тя прие предложението му. От година нещо те живееха заедно. Тя имаше честната му дума, че ще я заведе в България като законна жена, без венчило, и ще основат социалистически журнал „Ураган“ , около който да се съберат младите сили на страната. Тя беше заслепена. Даже днешната възмутителна комедия с баща му повдигна Гороломова пред очите й. Софизмите, с които оправдаваше безсърдечието си, тя би счела за такива у всекиго другиго, но у Гороломова те бяха правдиво изражение на една възторжена от високи идеали душа.

— Панаша! — казваше му тя възхитена, — обичам в тебе крайностите, които те турят извън уровена на тълпата. С тия резки, очарователни черти злодеец да беше, пак щеше да си интересен, каналья… — И тя го пляскаше галено по бузата.

— Преди всичко идеалите, Зинаида Матвеевна.

— А как, у вас също народът е угнетен?