Ян Хелсинг - Властта на тайните общества през XX век (или защо човек не управлява света Том I)

През юли 1941 г. ШРИВЕР и ХАБЕРМОЛ създават отвесно излитащ дисков самолет с реактивен двигател, който обаче има сериозни недостатъци. Разработва се друг електрогравитационен летящ пумпал с тахионен двигател, който се оказва успешен. Така се появява RFZ-7-T, дело на Шривер, Хабермол и Белузо, който е напълно функционален. Сравнени с дисковете Vril и Haunebu, V-7 обаче били по-скоро играчки.

В рамките на SS има група, която се занимава с добиване на алтернативна енергия — SS-E-IV = ЧЕТВЪРТИ ОТДЕЛ ЗА РАЗРАБОТКИ НА ЧЕРНОТО СЛЪНЦЕ. Нейна основна цел е да направят Германия независима от чуждестранния нефт. От наличните двигатели Врил и тахионните конвертори на капитан Ханс Колер SS-E-IV създават ДВИГАТЕЛЯ ТУЛЕ, наричан по-късно ТАХИОНАТОР НА ТУЛЕ.

През август 1939 г. излита първият RFZ-5. Той е средновъоръжен диск със странното име HAUNEBU-1. Има осем души екипаж, диаметърът му е 25 метра и първоначално развива скорост от 4800 км/ч., а по-късно — до 17 000 км/ч. Подвижните му кули са въоръжени с две шестметрови KSK (електролъчеви оръдия) и с четири МК 106, а летателната му надеждност е 60%.

В края на 1942 г. е готов HAUNEBU-2. Диаметърът му варира между 26 и 32 метра, а височината — между 9 и 11 метра. Има възможност за екипаж от 9 до 20 души. Задвижва се от тахионатора на Туле и в близкоземен полет развива скорост от 6000 км/ч. Haunebu-2 е годен за космически полети и има капацитет от 55 летателни часа.

Още тогава има планове за широкообемния VRIL-7, с диаметър 120 метра, който трябвало да превозва цели команди.

Малко по-късно е произведен HAUNEBU-3 — абсолютното бижу на всички дискове, с диаметър 71 метра, който полита и е филмиран. Може да превозва екипаж от 32 души, има капацитет на действие повече осемседмичен продължителен полет и достига скорост най-малко от 7000 км/ч. (според показанията на секретния архив на SS — до 40 000 км/ч).

Бившият агент на ЦРУ и зелена барета Върджил Армстронг заявява, че по време на Втората световна война германските летящи дискове можели да излитат и да се приземяват отвесно и да правят завои под прав ъгъл. Те бързо достигали 3000 км/ч и вместо оръдия имали лазерно оръжие (предполагаемото KSK — електролъчево оръдие), което можело да пробива броня с дебелина четири цола 27 27 Официално лазерите са открити през 1960 г. на базата на своите предшественици „мазерите“ (усилване на микровълни в помощта на индуктивно излъчване). Laser = Light Amplification by Stimulated Emission of Radiation (светлинно усилване в резултат на принудително излъчване). — Бел.прев. .

Уфологьт и авторът на книгата „Ключът на Енох“ професор Дж. Дж. Хъртък разказва, че германците са се опитвали да създадат нещо, което Съюзниците наричали „вълшебна оръжейна система“. Той попада на протоколи, които описват две неща:

1) Построяване на космическата база „Пенемюнде“ и

2) Прехвърлянето на най-добрите техници и учени от Германия.

Споменават се и по-конкретни разследвания на т.нар. FOO FIGHTERS (огнени кълба). През 1942 г. ЦРУ, както и британските тайни служби вече знаят за производството и приложението на тези летящи съоръжения, но оценката им не е особено точна. Foo Fighters е наименованието за всички светещи германски летящи съоръжения. Под това понятие попадат дори т.нар. „летящи костенурки“ и „сапунени мехури“: две абсолютно различни открития, за които Съюзниците допускали, че имат връзка. ЛЕТЯЩАТА КОСТЕНУРКА е разработена от SS — E — IV във Винер Нойщат. Нейната външна форма напомня черупка на костенурка.

Става въпрос за безекипажни летящи сонди, които трябвало да предизвикат смущения в електрическото захранване на вражеските военни сили. Те произвеждали клистронни лъчи, които SS описва като смъртоносни. Първоначално обаче те не се оказват особено ефективни. Тази технология е разработвана и по-късно и познавачите на НЛО ще потвърдят, че спирането на тока е един от най-характерните признаци при поява на НЛО. Американският пилот от Втората световна война Уендъл Стивънс описва Foo Fighters като сиво — зелени или червено — оранжеви, които се приближавали на 5 метра от самолетите и оставали в тази позиция. Нито можели да се отърват от тях, нито да ги свалят с огън и понякога въздушната ескадрила се принуждавала да се върне или да се приземи.

„Сапунените мехури“, също наричани Foo Fighters, са съвсем друго нещо. Това са обикновени балони с тънки метални спирали във вътрешността за объркване на неприятелските радари. Освен психологическото въздействие успехът им трябва да е бил незначителен.

В началото на 1943 г. се планира създаването на кораб — майка с форма на пура — т.нар. СЪОРЪЖЕНИЕ АНДРОМЕДА (с дължина 139 м) — който да бъде произведен в заводите за цепелини. Той трябвало да превозва летящи чинии за междузвездни полети.