Мика Валтари - Черният ангел

С ръце на раменете ми тя заби кафявите си очи в мен и рече:

— Аз май не трябваше да ти откривам това?

— Не — отвърнах с предрезнал глас и съхнещи устни. — Аз може би съм таен агент на султана. Това ли искаш да кажеш? Нали всички се съмняват.

— Аз ти се доверявам — промълви тя. — Едва ли ще предадеш това, що научи. Посъветвай ме, да замина ли?

— Разбира се — не се поколебах. — Ти трябва да заминеш! Защо да не запазиш честта и живота си, след като ти се предоставя такава възможност? Не познаваш султан Мехмед. Аз обаче го познавам. Твоят град ще падне. Всичката тази красота, всичкият този помътнял блясък наоколо ни, всичката власт и богатство на знатните родове, всичко това вече е само сянка.

— А ти? — прекъсна ме тя.

— Дойдох, за да погина по стените на Константинопол — рекох аз. — За това, що е минало и що никоя световна сила не може да възроди. Идват други времена и аз нямам желание да живея в тях.

Тя вече се беше наметнала с кафявата си мантия и мачкаше воала в ръцете си.

— Няма ли поне на раздяла да ме целунеш?

— Страхувам се, че ще те заболи глава — отвърнах аз.

Тя се протегна и целуна с меките си устни страните ми, погали брадата ми с ръка и притисна главата си до гърдите ми, все едно че желаеше да ме обсеби.

— Правиш ме суетна — забеляза тя. — Започвам да се мисля за по-добра, отколкото съм. Наистина ли не желаеш да узнаеш коя съм? Наистина ли ме желаеш само като жена за своя приятелка? Усещането е чудесно, но е трудно за вярване.

— Ще дойдеш ли още веднъж преди да заминеш? — попитах аз.

Тя огледа стаята, погали разсеяно жълтото куче с ръка и каза:

— Добре ми е при теб. Ще дойда, ако мога.

Въпреки всичко сред гърците все пак цари безпокойство. Лоши предсказания се носят от уста на уста. Жените разправят сънищата си, а мъжете виждат предзнаменования. По уличните ъгли обезумели монаси с пламнали очи проповядват разрушение и смърт на града, що е отхвърлил вярата на дедите си.

Пантократорската обител е центърът на целия този бяс. Оттам монахът Генадий разпраща писма по целия град, които се четат от всички. Жените ридаят, щом ги чуят. Поради заповедта на императора той самият не смее да се покаже пред народа. Аз обаче отидох да прочета едно негово изявление, приковано на манастирската порта.

„Нещастници! — пишеше той. — Докога ще тънете в грехове! Защо се отказахте от вярата си в Бога, а се надявате на помощ от франките! Обричате града на гибел и с него изгубвате вярата си! Всемогъщи Боже, смили се над мен! Пред твоето лице се заклевам, че нямам пръст в този грях! Помислете, о, нещастници, що вършите! Робия ви очаква, защото се отрекохте от вярата на дедите си и приехте пътя на неверниците! Не се ли боите от Страшния съд!“

На практика става въпрос само за това, дали папската флота ще успее навреме да ни дойде на помощ и дали помощта ще е достатъчна. Не вярвам във всеобщ кръстоносен поход. Християнският свят се подготвя цели пет години преди загубата си край Варна. Унгария не смее вече да наруши мирния договор както преди. Ако помощта не дойде навреме, признаването на унията ще да е било напразно и вредно — тя бе донесла разочарование и отчаяние сред собствените редици. И защо ли, наистина, трябваше в последния момент да се откажат от утешението на собствената си вяра?

Народът е на страната на Генадий. Черквата „Света София“ е почти обезлюдена. Само императорският клир все още отслужва литургии там в неделя. За политиците вярата е без значение. Те се заклеват във всичко само с устата си, но все ми се струва, че пустата черква ги плаши. Част от поповете са изчезнали, а онези, що още стоят, са заплашени с отлъчване и анатема.

Дочух мълвата, която ме накара още веднъж да отида до Пантократорската обител и да се опитам да поговоря с Генадий. Трябваше да чакам дълго. Той се моли и се бичува по цял ден, мъчейки се да измоли опрощение за греховете на града. Прие ме чак когато разбра, че съм принадлежал към султанския двор. Те наистина обичат турците повече от латинците.

Щом като съзря бръснатото ми лице и латинските ми дрехи, той се отдръпна и закрещя: „Анатема, апостата!“ Не е чудно, че не ме позна веднага. И за мен беше трудно да го разпозная от пръв поглед — брадясал, със сплъстена коса и искрящи от пости и бдение очи. Но отслабнал и остарял, той все пак беше Георгий Сколарий — бивш протовестиар [9] Протовестиар — висш сановник, завеждащ царското съкровище. и пазител на печата при покойния император Йоан, същият, що заедно с всички други положи подписа си във Флоренция. Младият, образован, амбициозен и буен Георгий.