Мика Валтари - Черният ангел

Францес затърка очите си, все едно че се пробуждаше от сън.

— Мехмед е страстен и невъздържан младеж — каза той. — На наша страна е държавничество, проверено от столетия. Тук, във Влахерна, както и в султанския сарай, старите и мъдрите чакат и се радват на това, как той сам ще си счупи врата. Времето е на наша страна.

— Времето! — заявих аз. — Времето е на свършване. Определеният от теб час в пясъчния часовник е изтекъл. Остани с мир.

Той ме изпроводи до вратата и даже вървя с мен по дългите коридори. Стъпките ни отчетливо отекваха. Орел с две съскащи глави украсяваше портата.

— Не напускай къщата си много често — предупреди ме Францес. — И не ходи до Пера. Не търси прекалено ценни запознанства, за да не се озовеш от дървения си дом в каменна кула. Това е само приятелски съвет, Йоханес Ангелос. За твое добро.

Внезапно той ме сграбчи за реверите и изстреля последния си въпрос:

— Ами куропалат Лукас Нотарас? Не ти ли е предлагал приятелството си?

Това беше опит да ме свари неподготвен. Тъй като не отговорих, той продължи:

— Внимавай, ако чуем, че си се опитвал да се свържеш с него. Ако можем да го докажем, ти си свършен!

Вратарят доведе наетия от мен жребец. Препуснах в пълен галоп по главната улица без да се съобразявам с вървящите по нея. Тези, що не успяваха да се отдръпнат, можеха да се сърдят на себе си. Но още при грохота на копитата по изтритите плочи всички викаха предупредително, псуваха и отдръпваха магаретата си от пътя ми. От двореца на родените в пурпур до Хиподрума препусках бясно, та чак юздите на коня се покриха с пяна. Бях потресен, трескав и ужасен.

„По-скоро турски тюрбан, отколкото папска митра!“ — звучеше в ушите ми. Куропалат, командир на имперската флота, вторият по мощ в Константинопол след василевса — Лукас Нотарас. И той ли?!

Стоя си в къщи, но слуховете се носят навред — нищо не може да ги спре. Те проникват навсякъде.

Султанът строи флота по всички азиатски пристанища.

Сърбите са принудени от подписаните спогодби да присъединят конницата си към султанската войска. Християни ще обсаждат християни.

Самотен съм. Не ми се доверяват и затуй съм безполезен.

Отново упражнявам ума си, но каква полза, след като сърцето ми е тревожно. Размислих всичко, що можах да мисля, и направих своя избор. Божието съществуване не се побира в границите на разума человечески. Бог съществува. Но какъв е той и как изглежда, разумът не го обяснява. Възторгът и той е само телесен. И до екстаз всеки може да достигне с пости и душевни упражнения. Но каква е ползата за самия човек, ако тялото му грее като лампа. Окован е той, въпреки това, от времето и от пространството.

Не мога да кажа що е Бог. Дори какво Бог не е, както счита мистичната теология. Словото е ограничено и по такъв начин несъвършено както всичко човешко. Отрека ли Бог, все едно че го признавам. Призная ли — отричам го. Това е съвършената сърдечна пустота.

Лошо спя. Сънищата ми са неспокойни. Преживял съм много неща насън. Впоследствие сънят е също толкова реален, колкото и действителността. Навремето се владеех, така че когато пожелаех, можех да спя дълбоко и да не сънувам.

Любовта е само опиат и опиянение, що чезне. Остава само горчилка и разочарование.

Но все още съм опиянен. Все още живея във властта на опиата, защото знам, че и тя е в този град, че и тя гледа същото небе.

За втори път в живота си се отричам от всичко. Но и в отрицанието трябва да има някаква граница. Затуй ли това отклонение се появи на пътя ми? Пуст и студен да се събудя в съня и в опиянението. Пролетта, пролетта очаквам. На Константинопол последната пролет.

Очакването ме терзае, макар да е чудесно, че има какво да се чака. Очаквам възторг. Очаквам смъртта.

Господи, не плащам ли прекалено висока цена за това, що в ответ получавам? И най-бедният и най-простият получават същото, без да плащат нищо. Такова е божественото ти безумие, Господи! Подлагаш ме на изпитания, пък си ме стиснал в шепата си.

Времето тече. Безмилостно се нижат невъзвратими дните. Тя не желае да ме види, иначе би дошла.

Дори и най-бедните? В слънчев ден, по пожълтялото било на Акропола, под прикритието на дърветата, те лежат прегърнати върху студената земя. Мъже и жени, целите в дрипи, които не се притесняват от това, че някой ги наблюдава. Да беше поне бедна, любов моя, парцалива и грозна. Тогава никой нямаше да ни пречи. По кафявите очи те познах. Щях да те позная дори да беше стара, раздърпана и с ръце, закоравели от труд.