Сергей Лукяненко - Спектър (Всеки ловец иска да знае (роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

Мартин си пое дъх. Пазителите обичаха паузите, но работата беше там, че той още не знаеше как да завърши разказа си.

— Отишъл ли си е? — попита пазителят и Мартин разбра как трябва да отговори.

— Не. Слязъл в спалнята, легнал до жена си и заспал. Не веднага, но все пак заспал. И се постарал повече да не излиза навън, когато есенният вятър си играе с окапалите листа. Осъзнал онова, което някои научават още в детството си, но мнозина не могат да разберат дори когато остареят. Осъзнал, че не бива да се мечтае за достижими неща. От този момент нататък се постарал да си измисли нова мечта, истинска. Разбира се, не се получило. Затова пък заживял с мечтата за истинска мечта.

— Това е много стара история — каза замислено пазителят. — Стара и тъжна. Но ти разсея тъгата ми, пътнико. Мини през Портала и продължи по пътя си.

Времето за избор не беше ограничено от нищо — освен от глада и жаждата. Веднъж Мартин прекара пред компютъра повече от шест часа.

Ето и сега бяха изминали вече четирийсет минути, а той изобщо не можеше да вземе решение.

През вчерашния ден беше успял да посети дома на Ирина, да поговори с двете й приятелки и с нейното изплашено до смърт гадже — напълно безполезен хлапак на седемнайсет години, подмазващ се на бащата на Ира, на майка й и като че ли дори на кучето — едра и тъжна малтийска овчарка.

Кучето, между другото, притесняваше Мартин повече от всичко. Ира беше собственикът на песа; той живееше в стаята й, мяркаше се на всичките снимки и видеозаписи, любезно предоставени му от Ернесто Семьонович. Песът беше сериозен и боен. Тъгуваше за стопанката си.

Защо не го беше взела със себе си?

Една млада глупачка, която бяга от дома си, може да не каже нито дума на майка си и баща си, но винаги ще вземе кучето си — и то по чисто прагматични причини, предполагайки, че песът е най-добрият защитник на света, и заради онази сантиментална привързаност, която на седемнайсетгодишна възраст поставя животните на едно стъпало с хората, че и по-високо.

Ирочка не беше взела кучето.

Не беше взела и висящия на стената на стаята арбалет — изящна испанска играчка от подсилена пластмаса и титан, много скъпа и в същото време наистина полезна вещ. Не беше взела карабината, с която можеше да си служи и която беше напълно официално регистрирана в милицията.

Някак веднага се натрапваше мисълта, че влечението на момичето към приключенията е съвсем умерено, че от всички „зелени“ планети тя е избрала такава, в която няма никаква необходимост от оръжия: процъфтяващата американско-европейска общност на Елдорадо, градът-курорт на Небесносините далечини, градът-планета на добрите и високоразвити аранки, един от световете-резервати под патронажа на дио-дао — аскетична и сурова, но до безумие пунктуална и спазваща закона раса. Общо взето, една от онези планети, за които обичат да разказват в списанията „Вог“ или „Домашно огнище“, без да жалят място за цветни снимки и за възторжени брътвежи на туристи…

Това не се връзваше с характера на момичето, ето къде беше проблемът! Тя не би се преместила от трън та на глог, заменяйки създадения от парите на тате комфортен свят с друго уютно място. Мартин дори за миг заподозря, че девойката не е тръгнала към никакъв Портал, а е отлетяла за Бахамите или за Хаваите с истинското си гадже, за което родителите й, естествено, изобщо не подозират.

Но приятелките й, също толкова глупави и осигурени момичета като самата Ирина Полушкина, задавящи се от непресторен възторг и напълно фалшиви опасения за съдбата й, разказваха уверено за московската Станция и влязлата през входа й Ирина. Не взела никакви вещи със себе си, задоволила се със сак с дрехи и някаква дреболия, купена от магазинчето „Всичко за из път“. Момичетата прилежно изчакали приятелката си двата часа, които пазителите отделяха на всеки пътешественик за опитите му да разкаже хубава история. Ира не излязла. В чужд свят тя би могла да помоли пазителите да я пуснат в стая за почивка, но на Земята този номер нямаше да мине.

Мартин прелисти всички списания, които намери в стаята на Ира. Прегледа видеокасетите, като обърна особено внимание на филмите, в които се разказваше за Порталите и пазителите. Проби паролата на компютъра й (това не му отне много време) и прегледа внимателно електронните й писма, логовете, наивните слабички стихове, любимите й сайтове в интернет. Научи куп интересни неща, включително за силния й интерес към секса и доста неочакваната й страст към футбола. Намери на най-баналното място — под матрака — дневника й, заключен с миниатюрно катинарче, което отвори с джобното си ножче. Дневникът беше пълен с клюки, скици на красиви рокли, спомени за целувки и страстни влюбвания, дълги размишления на тема: Струва ли си да го направи преди сватбата? плюс размишления за смисъла на живота и съдбата на човечеството. По тези монолози много ясно си проличаваше какви книжки е чело момичето предната вечер или какви филми е гледала. Общо взето, чудесна, дори забележителна седемнайсетгодишна девойка.