Сергей Лукяненко - Спектър (Всеки ловец иска да знае (роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

Мартин се усмихна насила на пазителите и тръгна към стълбите. От извънземния прииждаше остра миризма — тревожна и неприятна. Фарът хвърляше отблясъците си върху каменния площад пред Станцията като нервозен цветен стробоскоп, по-ярък дори от обедното слънце.

— Тук е тъжно и самотно, пътешественико… — каза пазителят зад гърба му. — Чувал съм такива истории много пъти…

— Ти ми се подиграваш, пазителю! — изрева извънземният. — Аз ти разкрих тайната за своето изгнание!

— Чувал съм такива истории много пъти… — каза тъжно пазителят. — Тук е тъжно и…

Разсичащото въздуха свистене накара Мартин да се приведе и да отскочи към перилата, към краката на пушещия лула пазител. Тежък удар, хрущене на дърво, звънтене от падащи съдове… Мартин вдигна поглед — пазителят почистваше лулата си.

Мартин се обърна.

Масата се беше разцепила, порцелановите чашки лежаха на пода. Младият пазител оглеждаше опечалено погрома.

Избухливият извънземен вече го нямаше.

— Не бива да се плашите — каза пушачът на Мартин. — На територията на Станцията никой не може да причини вреда другиму.

— Навик — отвърна Мартин, изправяйки се. — Довиждане.

Острата миризма на извънземния още не се беше разсеяла във въздуха. Мартин задържа дишането си, докато преминаваше покрай разцепената маса. Фарът над главата му продължаваше да изпраща в пространството вълни от цветна светлина.

Мартин излезе на площада.

Станцията беше построена върху кръгъл каменен остров с диаметър половин километър. Тук не растеше нито една тревичка, грапавият сив камък приличаше повече на бетон, отколкото на природен материал. От каменния остров във всички посоки тръгваха тесни канали — с ширина един-два метра. Каналите се събираха в протоци, разклоняваха се и се виеха, покриваха целия свят до хоризонта и по-нататък. Цялата планета се състоеше само от камък и вода — мъртва, карикатурна Венеция. Островчето, на което стоеше Мартин, беше най-големият участък суша на Библиотека. Най-малкото островче беше двайсет на двайсет сантиметра, а повечето части от сушата се колебаеха между пет и двеста квадратни метра. На всяко островче имаше обелиски — гранитни каменни стълбове, дебели колкото ръка и високи около метър и половина. Понякога — само един стълб. Друг път — стотици. На всеки обелиск беше гравирана една-единствена буква. Различаваха се шейсет и две различни букви… впрочем, не беше изключено в този брой да влизат и цифрите и препинателните знаци.

Мартин постоя малко, оглеждайки безкрайната гора от каменни фалоси. Никога не беше идвал на Библиотека, но навремето беше прочел доста статии за този странен свят. На пръв поглед планетата беше изпълнена с онова очарование, което мнозина намират в гробищата и развалините. Чист и свеж, но нежив въздух. Тихо плискаща се в каналите вода. Тук-таме на островите се виждаха признаци на живот — нагоре се издигаше лек дим, между удачно разположените стълбове бяха опънати тенти и палатки.

Мартин настръхна — не от студ, времето беше топло, а от стаилия се в обелиските мрак. Никога не беше разбирал очарованието на руините. Отвори калъфа на карабината и бързо сглоби оръжието, изщрака със затвора и тръгна към брега — нататък, където над канала минаваше каменно мостче. Без много да му мисли, някой беше направил моста от три повалени каменни стълба.

Срещу него тръгнаха трима местни. Човек и двама извънземни — гедар и неизвестно на Мартин тюленоподобно същество, пълзящо покрай канала с потопена във водата перка. След като се загледа внимателно, той забеляза още един тюленоид, който плуваше под водата.

— Мир вам — поздрави Мартин посрещачите, без да пуска винтовката, и спря пред мостчето.

Гедарът и човекът се спогледаха. Изглежда те бяха главните тук — може би заради меча на гедара и пушката на човека. Ръцете на гедара бяха скръстени на гърдите — изчаквателна стойка, от която е най-удобно да се извади меча.

— Мир и на теб — отговори човекът. Беше слаб, но не мършав. Европеец на около четирийсет години. С позахабени, но здрави и чисти дрехи. Явно се грижеше за себе си. — Ние представляваме администрацията на Библиотека.

Мартин кимна. Знаеше, че Библиотека няма истинско правителство — този свят не предразполагаше особено към организиран обществен живот. Но навсякъде, където се събират повече от двама души, възниква някакво подобие на власт.

— Колко дълго възнамерявате да останете на Библиотека? — продължи човекът.