Сергей Лукяненко - Спектър (Всеки ловец иска да знае (роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

— Самият аз не съм обучен да отговарям на такива въпроси — рече Мартин с нотка на разочарование и се изправи. — Но имам един телефонен номер, мога да ви го дам, човекът ще отговори вместо мен.

Ернесто Семьонович се усмихна и остана на мястото си.

— Аз наистина нямам намерение да правя такива предложения, Мартине. Това си беше чисто любопитство. Знам кой ви покровителства. Известно ми е даже защо ви се оказва тази услуга. И бих могъл да се опитам да ги разубедя… но това изобщо не ми е нужно.

— Тогава да преминем към работата — отговори Мартин и седна отново. Дали заради неестественото име, или заради някои нюанси на поведението, но сутрешният гост му харесваше. Изобщо не му се искаше да чуе от него леко завоалирано предложение да намери и да убие избягал от Земята длъжник. Впрочем, многогодишният опит вече му подсказваше, че няма да има подобни баналности. С такива предложения идваха по-невзрачни хора.

Ернесто се поколеба. Някъде дълбоко в него, под спокойната ирония и явно доброжелателното отношение, имаше лека тревога и неловкост. Сякаш се канеше да разкаже едновременно тъжна и срамна история: за невярна жена, избягала с най-добрия му приятел, за нагла измама, на която се е хванал като последния балък, за избухнала внезапно страст към млада глупачка фотомодел, за нуждата от редкия и скъп афродизиак от планетата Ханаан.

Мартин чакаше, демонстрирайки учтивост, но без изобщо да пришпорва посетителя си и без да проявява заинтересованост. Сериозните хора изобщо не обичат да се молят, а ситуацията беше такава, че ще не ще, на Ернесто Семьонович щеше да му се наложи да се моли. Впрочем, той беше силен човек, щом фамилията Полушкин не му беше попречила в житейските дела. Някой друг би я сменил, когато достигне зряла възраст, но Ернесто си я носеше гордо, като знаме над обсаден форт.

— Всичко е ужасно банално — каза Ернесто. — Ще позволите ли?

— Да — каза Мартин, като погледна появилите се в ръцете на госта табакера и запалка с форма на гилотина. — Благодаря.

Взе пурата с удоволствие, макар и да не се смяташе за любител на тютюневата отрова. Но по-добре от време на време да попушиш пура, отколкото на всеки половин час да се тровиш с цигарен дим.

— Истинска хаванска — подхвърли мимоходом Ернесто. — Наскоро бях в Куба, оттам ги донесох… Московските са пълен фалшификат…

Мартин си помисли, че тази банална фраза обикновено се изрича от хора, които нищо не разбират от пури, не умеят да ги съхраняват и не знаят откъде да ги купуват. Но пурата наистина се оказа отлична и той премълча.

— Та, както казах, всичко е много банално. Имам дъщеря. Тя е на седемнайсет години. Глупава възраст, каквото и да си говорим. На момичетата им скимнало да си направят пътешествие… Тя минала през Портала. Моля ви да я намерите и да я върнете обратно. Както виждате — всичко е много просто.

— Извънредно просто — съгласи се Мартин. — И много банално… Седемнайсетгодишна, казвате?

Ернесто кимна.

— Отдавна ли е напуснала Земята?

— Преди три дни.

Мартин кимна. По-зле, отколкото ако го бяха потърсили незабавно… но поносимо. Макар че се бяха опитали да го намерят — още в събота… Впрочем, не особено настойчиво.

— Трябва да си изясня нещо, преди да взема решение.

Ернесто не възрази.

— Какви са отношенията ви с дъщеря ви?

— Добри — отговори Ернесто без никакво колебание. — Е, случва се да имаме спорове… Но вие разбирате, че съм избавен от редица обикновени житейски проблеми. Искаш нови парцалки — моля. Искаш цяла нощ да слушаш музика — никой няма да каже нито дума… Когато строиха къщата, поръчах добра звукоизолация. Отдих, учене — всичко е както трябва.

— Разбирам — съгласи се Мартин. — А обикновените човешки отношения? Да поговорите откровено, да й разрешите да отиде на нощен клуб, да доведе вкъщи приятеля си?

— Повярвайте, аз съм добър баща — каза Ернесто с лека гордост. — Разговаряме, пускам я, разрешавам. Може да поспоря, да я посъветвам, но ако не успея да я убедя, се примирявам.

— Забележително — отговори Мартин с разбираемо недоверие. — Какво пък… а какво е отношението й към вашия бизнес?

— Бизнесът ми е напълно законен — отвърна Ернесто, отново не без гордост. — Всеки сериозен бизнес е грозно нещо, но аз няма от какво да се срамувам. Не съм бандит, търгуващ с дрога, или собственик на бардаци. И дъщеря ми не се срамува от мен, ако питате за това.

— Тя посъветва ли се с вас, преди да потегли на своето… пътешествие?