Майкъл Конъли: Блондинка в бетона

Ръката се плъзна под възглавницата.

— ДА НЕ СИ ПОСМЯЛ!

Ръката хвана нещо под възглавницата. Мъжът не отделяше очи от Бош. Едва сега Бош осъзна, че очите не бяха ужасени. Беше нещо друго. Ярост? Омраза? Ръката започна да се измъква изпод възглавницата.

— НЕ!

Бош стреля веднъж. Пистолетът отскочи, здраво стиснат в двете му ръце. Голият мъж подскочи нагоре и назад. Удари се в обшитата с дървена ламперия стена, после се залюля напред и се просна на леглото, като се мяташе и отваряше уста да поеме дъх. Бош бързо прекоси стаята към леглото.

Сега мъжът посягаше с лявата си ръка към възглавницата. Бош вдигна левия си крак и натисна с коляно гърба му. Откачи белезниците от колана си, дръпна опипващата лява ръка и я заключи. След това и дясната. На гърба. Голият мъж се тресеше и стенеше.

— Не мога… не мога — каза той, но думите се изгубиха в последвалата кашлица, изпълнила устата му с кървава пяна.

— Не можеш да изпълниш заповедта ми — каза Бош. — Казах ти да не мърдаш!

„Умри, човече — помисли Бош, но не го каза. — За всички ни ще бъде по-леко така.“

Той заобиколи леглото и приближи до възглавницата. Повдигна я и погледа известно време онова, което беше под нея. После я пусна на място. Затвори за миг очи.

— Проклет да си! — извика в тила на голия мъж. — Какво се опитваше да направиш? Видя, че съм насочил скапания пистолет към теб, а ти, ти се пресягаш… Нали ти казах да не мърдаш!

Бош заобиколи леглото, за да може да види лицето на мъжа. Кръвта се изливаше през устата върху мръсния бял чаршаф. Бош разбра, че куршумът е засегнал белия дроб. Сега голият мъж умираше.

— Не биваше да умираш — каза му Бош.

Но човекът вече не беше жив.

Бош огледа стаята. Нямаше никой друг вътре. Нямаше заместничка на курвата, която беше избягала. Значи предположението му не е било вярно. Отиде в банята и отвори шкафчето под мивката. Гримовете бяха там, както беше казала онази уличница. Бош позна някои от марките. „Макс Фактор“, „Л’Ореал“, „Ковър Гърл“, „Ревлон“. Като че ли всички съвпадаха…

Погледна през вратата на банята към трупа в леглото. Във въздуха все още се носеше мирис на барут. Той запали цигара. В стаята беше толкова тихо, че можеше да чуе пращенето на тлеещия тютюн, докато дърпаше силно от цигарата, за да изпълни дробовете си.

В апартамента нямаше телефон. Бош седна на стола в кухненския бокс и зачака. Докато гледаше към тялото оттатък в стаята, осъзна, че сърцето му все още е разтуптяно, а главата — замаяна. Съзна още, че не изпитва никакви чувства — нито съжаление, нито вина или скръб — към мъжа в леглото. Изобщо нищо.

Опита се да се съсредоточи върху звука от сирена, който се чуваше в далечината и приближаваше. След малко вече беше в състояние да отличи звука на повече от една сирена. Бяха много.

В коридорите на сградата на щатския съд, намираща се в центъра на Лос Анджелис, няма пейки. Няма изобщо къде да се седне. Всеки, подпрял се на стената или опитал да се отпусне върху студения мрамор на пода, би бил накаран да се изправи от първия помощник-секретар, който премине оттам.

Тази липса на удобства е породена от желанието на федералното ръководство да не дава повод дори и неосъзнато някой да допусне, че тук правосъдието може да се раздава бавно или да липсва въобще. То не желае тук да има хора, удобно облегнали се по пейките или седнали по пода, очакващи с изморени очи вратите на съдебната зала да се отворят, за да бъдат извикани за разглеждането на собствените им дела или за делата на вече арестуваните им близки. И без това такива хора има достатъчно на улица „Спринт“, където се намира зданието на провинциалния криминален съд. Всеки ден пейките по коридорите на всички етажи там са претъпкани с чакащи. Преобладават жени и деца, чиито съпрузи, бащи или любовници са задържани. Повечето от тях са черни или мургави. По-голямата част от пейките приличат на претъпкани живи рафтове — жените и децата отпред, а останалите — събрани заедно и подредени в едно безкрайно очакване да бъдат открити. Остроумниците в съда ги наричат „хората от лодките“.

Докато стоеше на стълбището пред федералната съдебна палата и пушеше, Хари Бош си мислеше за тази разлика. Но имаше и друга. Тук вътре пушенето беше забранено. Затова той трябваше да ползва ескалаторите, да слиза долу и да се измъчва навън през почивките на съдебния състав. Тук отвън имаше сандъче, пълно с пясък, поставено пред бетонната основа на статуя на жена със завързани очи и държаща в ръката си везни. Бош погледна нагоре към статуята. Така и не можа да си спомни името й. Богинята на правосъдието. Нещо гръцко, но не беше сигурен. Разтвори отново вестника и препрочете статията.