Майкъл Конъли: Блондинка в бетона

— Добра идея — каза Паундс. — Трябваше и аз да си взема работно облекло.

Само че Бош знаеше, че той изобщо няма такова. Паундс се появяваше на местопрестъпленията само когато знаеше, че ще ги показват по телевизията и ще има шанс да направи изявление. Интересуваше се само от телевизионните репортери. Не обръщаше внимание на вестникарите, защото те не включваха в репортажите си повече от две изречения. Освен това написаните изявления можеха да отровят не само следващите ти дни, но и да останат да висят на съвестта ти цял живот. Обикновено администраторите в полицията не обичаха да дават интервюта за вестниците. Телевизията беше по-мимолетно и по-безопасно средство.

Бош влезе под синьото покривало. Там намери обикновеното за тези случаи струпване на следователи. Те стояха до купчината натрошен бетон покрай продълговата дупка в плочата, която някога е била основа на сградата. Бош вдигна глава и видя един от хеликоптерите на телевизията да обикаля съвсем ниско над мястото. Нямаше да успеят да снимат кой знае какво през покривалото. Но може би вече са изпратили и наземни екипи с репортери.

Между стените все още имаше купища отпадъци — изгорели каси от врати, овъглени греди, счупени тухли и парчета бетон. Паундс тръгна след Бош и двамата започнаха внимателно да се промъкват сред отпадъците към групата под навеса.

— Тук всичко ще бъде изринато и ще направят още един паркинг — каза лейтенантът. — Това дадоха на града метежниците — място за паркиране на поне още хиляда коли. Ако сега ти се наложи да спреш в южната част, нямаш проблем, но искаш ли да си пийнеш една сода или да заредиш колата, няма къде. Там също всичко е изгоряло. Случвало ли ти се е да минаваш оттам преди Коледа? Във всяко каре от улици има празно място за елха. Още не мога да разбера защо тези хора подпалваха къщите на собствените си съседи.

Бош знаеше, че причината „тези хора“ да повтарят понякога отново онова, което бяха сторили, е тъкмо Паундс и такива като него, които „не разбираха“. Бош го виждаше като цикъл. Всеки двадесет и пет години духът на града се гърчеше в огъня на реалността. А после се възстановяваше и продължаваше да се развива. Бързо и без да поглежда към миналото. Като в някаква щафета.

Изведнъж Паундс се спъна и падна. Успя да се подпре с ръце и бързо и смутено се изправи.

— Дявол да го вземе — извика той и макар че Бош не беше реагирал, добави: — Добре съм. Всичко е наред.

Бързо приглади разрошената си коса с ръка, без да забележи, че изцапа челото си със сажди. Бош не му каза нищо.

Най-после стигнаха до групата. Хари се насочи към бившия си партньор Джери Едгар. Той разговаряше с други двама следователи, които Бош познаваше, и с още две непознати жени. И двете бяха облечени в зелените униформи на полицейската морга. Бяха от онези нископлатени работници, които пътуваха в синия микробус от едно място на друго, прибираха мъртвите тела и ги поставяха в хладилните камери.

— Къде си бе, Хари? — каза Едгар.

— Тук.

Едгар тъкмо се беше върнал от фестивала на блуса в Нови Орлеан и бе донесъл последната фраза като поздрав оттам. Казваше я толкова често, че вече ставаше досаден, но май единствен той не го забелязваше.

Едгар стоеше по средата на групата. Той не беше облечен в гащеризон като Бош. Всъщност никога не обличаше гащеризон, защото смяташе, че така ще мачка костюмите си. Но някак успяваше да върши работата си на местопрестъпленията, без дори да напраши и маншетите на панталона от сивия си костюм с двойно закопчано сако.

Пазарът на недвижими имоти, където допреди три години Едгар си изкарваше допълнителен доход, беше замрял, но той все още успяваше да държи нивото си на най-елегантен в управлението. Бош погледна светлосинята копринена вратовръзка, стегната около черната шия на следователя, и си помисли, че сигурно само тя струва колкото собствената му риза и връзка, взети заедно.

Хари погледна настрани и кимна на Арт Донован, техник по снемане отпечатъци в управлението, но не каза нищо нито на него, нито на другите. Придържаше се към протокола. Тук действаха строгите правила за спазване на йерархията при всеки оглед на място на убийство. Обикновено следователите разговаряха само помежду си или най-много с техника. Униформените не говореха, освен ако не се обърнеха специално към тях. Служителите от моргата разменяха по някоя дума само със своя ръководител, а той пък от своя страна се обръщаше при необходимост към полицаите. Той всъщност ги мразеше, тъй като според него те бяха нещо като победители. Винаги имаха изисквания нещо да се свърши бързо, и то до утре — аутопсия, проверка за отрови…