Габриел Маркес - Дванайсет странстващи разказа

Денят беше облачен и от хоризонта се чуваше гръмотевичен тътен, но морето, гладко и прозрачно, излъчваше собствено сияние. Плувахме чак до линията на фара на Пантелария, после стотина метра надясно и се гмуркахме там, където в началото на лятото бяхме открили бойните мини. Бяха там — шест на брой, боядисани в яркожълто, с отчетливи серийни номера, легнали на вулканичното дъно в безупречен ред, който не можеше да бъде случаен. Продължихме да плуваме около фара и да търсим потъналия град, за който Фулвия Фламинеа дълго и в захлас ни бе разказвала, но не го намерихме. Два часа по-късно, убедени, че няма други тайни за откриване, изплувахме на повърхността с последната глътка кислород.

Докато бяхме във водата, се бе разразила лятна буря, морето бе развълнувано и ята хищни птици кръжаха с диви крясъци над множеството умиращи риби на плажа. Сякаш наблюдавахме раждането на здрача и животът без госпожа Форбес беше прекрасен. Когато с последни сили изкачихме каменните стълби пред къщата, видяхме много хора и две полицейски коли и чак тогава осъзнахме какво сме направили. Брат ми се разтрепери и понечи да се върне.

— Няма да вляза — каза.

Но аз изпитах смътното усещане, че стига да видим трупа, ще бъдем вън от всякакво съмнение.

— Успокой се — окуражих го. — Дишай дълбоко и мисли само едно — ние не знаем нищо.

Не ни обърнаха внимание. Оставихме на входа кислородните апарати, маските и плавниците и влязохме през страничния коридор, където двама мъже пушеха, седнали на пода до едно походно легло. Тогава забелязахме, че пред задната врата имаше линейка и няколко военни с пушки. В хола съседките се молеха на диалект, седнали на столове до стената, а мъжете им, скупчени на двора, говореха за всичко друго, но не и за смъртта. Стиснах по-силно ръката на брат ми, скована и ледена, и влязохме в къщата през задния вход. Вратата на спалнята ни беше отворена и стаята изглеждаше както я бяхме оставили сутринта. В спалнята на госпожа Форбес, в съседство, въоръжен карабинер охраняваше входа, но вратата зееше. Едва бяхме надникнали вътре със свити сърца, когато Фулвия Фламинеа изскочи като мълния от кухнята и затръшна вратата с ужасен вик:

— За Бога, figlioli 29 29 Дечица (ит.). — Б.пр. , не гледайте!

Но бе късно. До края на живота си нямаше да забравим това, което видяхме за онзи кратък миг. Двама цивилни измерваха разстоянието от леглото до стената, а трети правеше снимки с фотоапарат с черно покривало като на фотографите в парковете. Госпожа Форбес не беше върху разхвърляното легло. Беше гола, просната на земята на една страна сред локва засъхнала кръв, заляла пода, а цялото й тяло бе надупчено с нож. Имаше двайсет и седем смъртоносни рани и броят и жестокостта им показваха, че са били нанесени с яростта на пламенната любов и че госпожа Форбес ги бе приела със същата страст, без дори да извика, без да плаче, рецитирайки Шилер с ясния си войнишки глас, със съзнанието, че това е неумолимата цена за нейното щастливо лято.

1976

За Коледа децата пак поискаха лодка с гребла.

— Добре — съгласи се баща им. — Щом се върнем в Картахена, ще купим.

Деветгодишният Тото и седемгодишният Жоел бяха категорични.

— Не — възразиха те в един глас. — Трябва ни тук и сега.

— Не забравяйте — каза майка им, — че тук единствената пълноводна река тече от душа.

Родителите бяха прави. В къщата в Картахена де Индиас имаха двор с кей над залива и пристан за две яхти, а в Мадрид живееха натъпкани на петия етаж на Пасео де ла Кастеляна 47. Накрая и двамата отстъпиха. Бяха обещали да им купят гребна лодка със секстант и компас при условие, че завършат трети клас с отличие, а те го бяха постигнали. Баща им купи всичко, без да каже на жена си, най-големия противник на безразборното харчене за развлечения. Беше прекрасна лодка от алуминий, с ватерлиния, очертана със златен бронз.

— Лодката е в гаража — обяви бащата на обяд. — Проблемът е, че не можем да я качим нито в асансьора, нито по стълбите. И в гаража едва влезе.

Въпреки всичко в събота следобед децата извикаха свои съученици да им помогнат. Успяха да качат лодката по стълбището и я домъкнаха чак до килера.

— Моите поздравления — каза бащата. — И сега какво?

— Сега нищо — отвърнаха децата. — Просто искахме лодката да е при нас и ето я тук.

В сряда вечер както винаги родителите им отидоха на кино. Двете деца останаха пълновластни господари на къщата. Затвориха всички врати и прозорци и счупиха крушката на една лампа в хола. От нея заструи лъч светлина, златиста и бистра като вода. Те я оставиха да се лее, докато равнището в къщата достигна четири педи. Тогава изгасиха лампата, извадиха лодката и плаваха до насита сред островите.