Чък Паланюк - Приспивна песен

Вратите на централния вход се отварят. Показва се някаква жена, която държи мобилен телефон до ухото си и ми се усмихва, въпреки че говори с друг.

— Мона — заръчва на събеседницата си, — побързай. Господин Стрейтър току-що дойде.

Показва ми китката на свободната си ръка и малкия блестящ часовник и добавя:

— Подрани с няколко минути.

Другата й ръка, дългите й нокти с розов лак и бели връхчета и малкият черен мобилен се губят в бухналата й като розов облак коса.

— Успокой се, Мона — продължава с усмивка и ме оглежда от глава до пети. — Кафяво сако, кафяви панталони, бяла риза. — Намръщва се. — И синя вратовръзка.

Продължава да ме описва невъзмутимо:

— На средна възраст. Метър и седемдесет и пет. Около осемдесет и пет килограма. Бял. Кестеняв със зелени очи. — Намигва ми и добавя: — Малко е рошав и днес е пропуснал да се избръсне, но изглежда безопасен.

Навежда се напред и раздвижва беззвучно устни: „Секретарката ми“.

Продължава по телефона:

— Какво?

Отдръпва се встрани и със свободната си ръка ми махва да вляза. Извърта очи, после пак ме поглежда и казва:

— Благодаря за загрижеността, Мона, но не вярвам господин Стрейтър да възнамерява да ме изнасили.

Намираме се в имението „Гартълър“ на „Уокър Ридж драйв“, къщата в колониален стил е от епохата на крал Джордж, с осем спални, седем бани, четири камини, неофициална столова, официална трапезария и бална зала от сто и петдесет квадратни метра на четвъртия етаж. Към сградата има гараж за шест коли и отделна постройка за гости, покрит плувен басейн и алармена система против пожар и крадци.

„Уокър Ридж драйв“ е един от онези квартали, където боклукът се извозва пет дни седмично. Тукашните жители оценяват опасностите от едно сериозно съдебно преследване и когато се отбиеш и им се представиш, се усмихват и са винаги съгласни с теб.

„Гартълър“ е хубава сграда.

Тукашните жители не са склонни да те поканят вътре. Застават на прага при открехната врата и се усмихват. Ако попитате, ще ви кажат, че не знаят нищо за историята на „Гартълър“. Това е просто една къща.

Ако сте много настоятелни, ще се загледат над рамото ви към празната улица. Отново ще се усмихнат и ще кажат:

— Не мога да ви помогна. Обадете се на агенцията за недвижими имоти.

Над вратата на „Уокър Ридж драйв“ 3465 пише: „Агенция за недвижими имоти “Хелън Бойл." Срещи само по предварителна уговорка".

Позвъних на една съседна къща. Отвори ми жена с униформа на домашна прислужница. Зад нея надничаше пет-шестгодишно момиченце. Прислужницата поклати глава и каза, че не знае нищо:

— Говорете с агентката. Хелън Бойл. Написано е на табелата.

— Тя е вещица — обади се момиченцето.

Прислужницата затвори вратата.

Сега, в имението „Гартълър“ Хелън Хувър Бойл върви през кънтящите, празни бели стаи. Още говори по мобилния. Бухналата й розова коса е в тон с розовото й костюмче. Носи бели чорапи и розови обувки с високи токчета. Устните й са намазани с дебел слой розово червило. По китките й блестят и дрънчат златни и розови гривни, златни верижки, амулети и монети.

Накичена е като коледна елха. Тия перли могат да задавят кон.

— Обади ли се на хората в „Екстър хаус“? — пита тя по телефона. — Би трябвало да са избягали с писъци оттам още преди две седмици.

Влиза през високата двойна врата в следващата стая, после в следващата.

— Аха. Как така не живеят там?

От високите сводести прозорци се открива гледка към каменна тераса. Отзад е басейнът, а отвъд него — ниско окосена ливада.

— Човек не харчи два милиона за къща, в която няма да живее.

Говори високо и гласът й кънти в голото помещение.

На рамото й на златна верижка виси розово-бяла чантичка.

Метър и шейсет и два. Около шейсет килограма. Трудно е да определиш възрастта й. Твърде слаба е, следователно или умира, или е безумно богата. Костюмът й е от някакъв неравен плат като от тапицерия на диван с бели дантели по ръбовете. Розов е, но не като варена скарида. По-скоро с цвета на скариден пастет, сервиран върху препечени сухари със стрък магданоз и бучица черен хайвер. Сакото й е тясно, стегнато на талията и подчертава раменете й. Полата е къса и удобна. Златните копчета са огромни.

Облечена е като кукла.

— Не, господин Стрейтър е тук. — Вдига вежди и ме поглежда. — Дали му губя времето? Надявам се, че не.

Усмихва се:

— Хубаво. Той поклаща глава. Значи, не.

Чудя се какво я накара да ме определи „на средна възраст“.