Роберт Хюлик - Поети и убийци

— „Напредвам, опрян върху патериците на древните цитати“ — прочете академикът. — Все пак можеха да му отредят малко по-добро място. О, да, сега си спомням! Тогава съветникът нарече нашето събиране „Среща над облаците“. А тази вечер как да я наречем?

— „Среща в мъглата“ — обади се дрезгав глас. Брат Лу, облечен в дълга тъмночервена роба, обточена с черно, току-що се беше появил.

— Прекрасно! — откликна дворцовият поет. — Наистина има доста мъгла. Погледнете тези дълги повесма между дърветата.

— Не това имах предвид — сопна се гробарят.

— Да се надяваме, че луната скоро ще се покаже — каза съдията. — Сегашният празник, свързан със средата на есента, е посветен именно на нея.

Прислужничките вече бяха напълнили с вино чашите, подредени заедно със студените блюда на кръгла, лакирана в червено маса до парапета.

Дребният магистрат вдигна чашата си.

— Поздравявам ви с добре дошли на Срещата в мъглата! Това е простичко, селско угощение, затова предлагам да сядаме на масата без много церемонии.

Той настани академика от дясната си страна, а дворцовия поет отляво. Въздухът беше хладен, но седалките бяха застлани с ватирани покривки, на земята пред всеки бе поставена дървена стъпенка. Съдията Ди седна срещу колегата си между гробаря и поетесата.

Прислужниците донесоха огромни купи с горещи кюфтета. Готвачът на Луо вероятно правилно бе преценил, че в тази хладна вечер на скалата гостите едва ли ще наблегнат на студените предястия. Две прислужнички пълнеха чашите. Гробарят пресуши своята на един дъх и заяви с дрезгав глас:

— Направих чудесна разходка. Видях златен фазан, два гибона, които се люлееха на клоните, и една лисица… много голяма… Тя…

— Надявам се, че тази вечер ще ни спестите злокобните си истории за лисици, брат Лу! — скастри го поетесата. — Последния път, когато се видяхме в езерната област, направо ни изправихте косите с вашите страхотии.

На съдията му се стори, че поетесата изглежда доста по-добре, отколкото на обед. Но пък възможно беше това да се дължи на изкусно поставения грим. Брат Лу вторачи изпъкналите си очи в нея.

— Случва ми се да се сдобия с двойно зрение — спокойно заяви той. — Когато казвам на хората какво виждам, то е хем за да се правя на много прозорлив, хем за да разпръсна собствените си страхове. Никак не ми харесва онова, което виждам. По ми е добре да наблюдавам животните сред природата.

Гробарят изглеждаше необичайно отпаднал и това порази съдията.

— Когато служех в Ханюан — каза той, — в горичката точно зад сградата на съдилището имаше гибони. Всяка сутрин ги гледах, докато си пиех чая на терасата.

— Хубаво нещо е любовта към животните — бавно изрече гробарят. — Човек никога не знае какво животно е бил или в какво ще се прероди.

— Представям си ви като свиреп тигър в миналия ви живот, магистрате — с пламъче в очите каза Юлан на съдията.

— По-скоро куче пазач, госпожо! — отговори Ди и се обърна към гробаря: — Казахте, че вече не сте будист, а ето че все пак вярвате в прераждането на душите?

— Естествено, че вярвам. Защо иначе някои от нас живеят в ужасяваща бедност от люлката до гроба? Или защо например се случва дете да умре в неописуеми страдания? Единственият възможен отговор е, че изкупват грехове, извършени в миналите им животи. Нима висшите сили биха могли да си представят, че ще успеем да изкупим всичките си грехове през краткото време на един човешки живот?

— Не, не, Луо, аз настоявам! — провикна се академикът, прекъсвайки разговора им. — Трябва да ни изрецитирате някой от нецензурните си стихове, за да защитите името си на голям любовник!

— Луо е любовник на любовта — сухо вметна поетесата. — Той се занася с всички, защото не може да обича една жена.

— Тази забележка не е много любезна по отношение на нашия домакин — намеси се дворцовият поет. — За наказание вие ще ни изрецитирате едно от любовните си стихотворения, Юлан!

— Не рецитирам любовни стихотворения. Никога вече. Но ще ви напиша едно.

Магистратът посочи на домоуправителя масата, където бяха поставени туш, хартия и четки. Съдията Ди забеляза, че Луо е пребледнял необичайно: явно Юлан бе засегнала някаква чувствителна струна. Докато домоуправителят подбираше хартията, академикът извиси глас:

— Нашата велика поетеса Юлан няма да повери своите безсмъртни стихове на къс хартия. Напишете ги върху тази колона, гравирайте ги на дървото, за да могат бъдните поколения да им се възхищават.