Роберт Хюлик - Поети и убийци

— Моля, какво казахте? Извинете ме, Луо, замислих се отново за анонимните писма. Ако един и същ човек ги е писал, това означава, че някой от вашите гости толкова силно мрази Юлан, че много му се иска да я види на дръвника. И отново опираме до ключовия въпрос: кой от тримата? Добре, обещавам да поговоря за случая в манастира „Бялата чапла“ с Юлан. Надявам се, че тази вечер ще се представи благоприятна възможност. Ще насоча разговора към анонимното писмо и ще наблюдавам реакциите на гостите, особено на Юлан. Но ви предупреждавам, че не очаквам нещо особено от този опит.

— Много успокоително! — измърмори магистратът и се намести удобно върху възглавниците, като кръстоса ръце на корема си.

Не след дълго излязоха на равно и паланкинът спря сред шумна гълчава. Намираха се на широка каменна площадка, обградена от грамадни столетни борове, чиято наситена зеленина със синкави отблясъци даваше името на Смарагдовата скала. В самия край на скалата бе кацнал малък павилион, отворен от четирите страни, с масивни колони от необработено дърво. Скалата висеше над дълбока пропаст. Насреща се виждаха два хребета, единият на равнището на павилиона, другият — доста по-висок, изрязан на фона на аленеещото небе. От другата страна на площадката сред клоните на боровете се мержелееше островърхият покрив на малък храм. Сергиите с ядене пред него бяха разчистени заради посещението на магистрата, на тяхно място димяха фурните, приготвени от готвачите на Луо. Прислугата се суетеше около подредените под дърветата маси. Там щяха да се гощават стражниците, пазачите и другите съдебни служители. И за носачите и кулитата щеше да остане нещо от храната и виното.

Магистратът пристъпи към първия паланкин, за да приветства академика и дворцовия поет, но в този миг вниманието на всички бе привлечено от силуета на разпасания гробар, който изникна в края на пътя. Краищата на робата му бяха запретнати и напъхани в конопената връв, отдолу се виждаха яките му космати крака. Беше преметнал съвсем като селяните тояжката си с бохчата на рамо.

— Приличате на истински отшелник, братко Лу! — възкликна академикът. — Но като ви гледа човек, едва ли би казал, че се храните само с шишарки и роса.

Устните на тлъстия Лу се разтегнаха в нещо като усмивка, като откриха неравни кафяви зъби, и той се запъти към храма. Магистратът Луо поведе останалите по застланата с борови иглици пътечка до гранитните стъпала на павилиона. Съдията Ди, който крачеше най-отзад, забеляза, че четирима стражници не се бяха присъединили към останалите около импровизираната кухня, а клечаха до един голям бор на половината път между павилиона и храма. Заострените им шлемове бяха на главите, мечовете — преметнати на гърба. Ди позна сержанта, когото беше срещнал в съдилището — това беше охраната на Юлан. Отговорността на магистрата за нея се разпростираше само върху собствения му дом. Сега затворничката се намираше извън него и охраната беше нащрек: ако се случеше нещо с нея, тези мъже отговаряха с живота си. Това застрашително присъствие на веселото тържество накара съдията да потръпне.

Съдията Ди последва останалите в павилиона. След като гостите изпиха набързо по чаша чай, магистратът Луо ги заведе до мраморния парапет, който обграждаше края на скалата. Всички мълчаливо се загледаха в червения диск на слънцето, който бавно потъваше зад билата. Мракът бързо запълзя нагоре по склона. Съдията Ди се наведе и надникна в пропастта. Дълбочината й беше не по-малко от сто стъпки. Най-долу тъмна мъгла бележеше коритото на реката, която лъкатушеше сред пръснатите на дъното скали.

— Незабравима гледка! — възхитено възкликна дворцовият поет. — О, ако можех да изразя с няколко стиха това великолепие, да предам…

— Стига да не преписвате от мен! — насмешливо го прекъсна академикът. — Първия път, когато посетих това прочуто място в компанията на държавния съветник Чу, написах няколко стиха, посветени на този залез. Съветникът нареди да ги издялат някъде в павилиона. Да отидем да ги открием, Чан!

Двамата поети се завзираха в дъсчените плоскости под гредите на покрива, върху които бяха изписани стихове и размисли на именити гости. Академикът накара един от прислужниците, които в този миг палеха фенерите на стойки, да вдигне високо един от тях.

— Ей, Цао, ето го вашето стихче! — възкликна дворцовият поет, вторачен нагоре. — Много е високо, но все пак се чете. Добър класически стил!