Роберт Хюлик - Мотив с върба

Тао Ган погледна чинията и посочи изрисувания синьо-бял пейзаж в средата.

— Може би причината е в тази рисунка. Но пък в нея няма нищо особено, може да се види на сума ти порцеланови съдове, правени в цялата страна. Нарича се мотив с върба.

Съдията изсипа курабиите на масата и внимателно се вгледа в рисунката. Представляваше изискана извънградска вила с множество извити стрехи и пристройки край река. На брега бяха израсли върби. От лявата страна тесен извит мост водеше до малък павилион, построен над водата. Три изящни фигури се виждаха на моста — две вървяха една до друга, третата, малко по-назад, размахваше нещо като пръчка. В небето се рееха птици с дълги пера.

— И каква е историята на този мотив? — запита съдията.

— Има поне десетина версии, господарю. Най-популярната може да бъде чута по пазарите от професионални разказвачи. Според нея някога си вилата с върбите принадлежала на богат мандарин. Той имал само една дъщеря, която бил обещал да омъжи за свой по възрастен колега, също много заможен мъж. Но дъщерята се влюбила в секретаря на баща си, беден млад студент. Бащата разкрил тайната им връзка, те се опитали да избягат и той ги последвал по мостчето. Един от вариантите гласи, че младите влюбени скочили във водата и се удавили от отчаяние, а душите им се превърнали на две лястовички или мандаринови птици. Според друг вариант под павилиона била закотвена малка лодка и двамата успели да избягат с нея. Заселили се някъде далеч и живели дълго и щастливо.

Съдията Ди сви рамене.

— Прекрасна романтична история, но не виждам какво в нея би могло да изплаши една изискана дама. Естествено, тя е разстроена от нещастието, сполетяло съпруга и… Какво толкова си се разбързал, Ма Жун?

Ма Жун вземаше по три стъпала наведнъж и стремително изскочи на терасата.

— Убит е господин Йи, господарю — съобщи той. — В собствената му къща. Цяо Тай сега е там.

— Йи? Искаш да кажеш — така нареченият маркиз Йи?

— Точно така, господарю, двамата с брат Цяо срещнахме вратаря от неговото имение, когато отивахме в стария град.

— Преобличам се и веднага отиваме там с Тао Ган. Ма Жун, ти изчакай тук Цяо Тай! Двамата огледайте тия клоаки, защото и това не търпи отлагане. Дай ми тънката памучна роба, Тао Ган!

Четиримата войници оставиха седящата носилка на съдията Ди пред входната врата на кулата и той се озова заедно с Тао Ган на мъртвата пуста улица. В горния край на огромно каменно стълбище съзряха висока двойна порта, обкована в желязо. На дясното крило се виждаше тясна вратичка, колкото да мине един човек.

— Много пъти съм се чудил — обърна се съдията Ди към Тао Ган — защо това имение, разположено в центъра на града, е построено като крепост.

— В стари времена, господарю, преди около век, тук е започвал градът. Маркиз Йи, тогава всевластен, не ограничен владетел на тази част от империята, е събирал такса от всеки васал, минаващ по моста Полумесец. Тогава каналът е бил защитен ров на града.

Малката вратичка в желязната порта се отвори и пред тях се появи Цяо Тай, следван от вратаря.

— Убийство е, господарю, няма съмнение — докладва Цяо Тай. — Йи е бил ударен по главата в галерията, която опасва цялата задна част на къщата, точно над канала. На това момче майка му, прислужничка на възрастната госпожа, го намерила там. Претърсих навсякъде, но няма следа от убиеца. Изглежда, е дошъл отвън и се е измъкнал през същата тази врата, понеже друг изход няма — и като посочи високата назъбена стена, продължи: — Имението е оградено от три страни. Четвъртата е защитена от канала — той ги поведе през просторен вътрешен двор, осветен от един-единствен фенер, закачен на вратата на вратар ската къщичка вдясно от входа. — Вратичката в главната порта — продължи Цяо Тай — се затваря с резе. Отвън се отваря само с ключ, но отвътре всеки може да повдигне мандалото и с кутре. Когато вратата се затваря, резето само си пада на мястото и заключва.

— Това означава, че убиецът е бил пуснат вътре от някого — вметна съдията Ди и като се обърна към младежа, попита: — Какви посетители имахте тази нощ?

— Никакви, господарю! Но аз през цялото време бях в кухнята. Господарят сам може да е пуснал някого вътре.

— Колко ключа има за вратичката в портата?

— Само един, господарю. И аз винаги го нося със себе си.

— Ясно — в слабата светлина съдията трудно можеше да разгледа лицето на вратаря, но му се стори, че момчето е доста притеснено. Реши по-късно да го разпита подробно. — Заведи ни на местопрестъплението — обърна се той към Цяо Тай.