Роберт Хюлик - Лакираният параван

— Оттогава това изображение не ми даваше мира. На няколко пъти през последните седмици сънувах, че убивам жена си… страшни кошмари, от които се събуждах целият облян в пот. Денем навред ме преследваше една и съща мисъл, образът от паравана бе неизменно пред очите ми. Какво можех да направя? Нима можех да разкажа на жена си? Тя би понесла всичко, само не и това, че аз, съпругът й, мога да се превърна в неин враг, дори и в момент на умопомрачение. Не, това би я сломило!

Дън остана за миг вторачен с невиждащи очи в масичката за чай, после като че ли се посъвзе и продължи с безстрастен глас:

— Днес обядвахме заедно отвън, на сянка в градината. Аз се давех от задуха, главата ме цепеше непоносимо. Казах на Сребърен Лотос, че ще почивам в библиотеката, защото трябва да прегледам някои документи. Но и тук беше душно, не можех да си събера мислите и реших да отида при жена си — Дън се изправи и подкани слушателя си: — Елате, ще ви покажа.

Той взе една от свещите и поведе съдията по тесен коридор. След няколко завоя спря в едно преддверие, отвори някаква врата и от прага показа на съдията тоалетната стая на жена си. Вдясно се виждаше тоалетна масичка от червено дърво с полирано сребърно огледало. Вляво, пред тясна врата, имаше ниска бамбукова кушетка. В средата на пода, покрит с червени мраморни плочи, бе поставена изящно изваяна абаносова масичка.

— Върху тази масичка — каза магистратът Дън — стоеше старинната ваза, която съм съборил. Вратата отляво води към малка вътрешна градина с езеро и златни рибки в него. Прислужницата на жена ми винаги спи на тази кушетка. Голямата червена лакирана врата насреща е към спалнята. Почакайте ме за миг, моля ви.

Той прекоси стаичката, вадейки от пазвата си ключ със сложна изработка, и отвори червената врата, след което се върна при съдията.

— Когато влязох тук рано следобеда, прислужницата спеше на кушетката. Последното, което си спомням, е жена ми, която зърнах през вратата насреща. Лежеше гола на леглото и спеше спокойно, положила глава върху дясната си ръка, свита в лакътя. Виждах нейния красив, обичан профил, но десният й крак беше преметнат върху левия и долната част от тялото й оставаше скрита от очите ми. Дългата й коса, с която толкова се гордееше, бе разпусната и образуваше възглавница под главата й, а надолу се разливаше в копринен водопад по леглото. Тъкмо когато тръгнах да я събудя, пред очите ми притъмня. Дойдох на себе си, лежащ на пода сред отломките на старинната ваза. В главата ми бръмчеше, пред очите ми имаше мъгла, чувствах силна болка в слепоочията. Погледът ми падна на момичето върху бамбуковото легло. То продължаваше да спи. Надигнах се с мъка и едва-едва стигнах до вратата на спалнята. Съпругата ми лежеше все така, със затворени очи. Слава на небесата, помислих си, този път тя нищо не разбра! Но когато пристъпих навътре в стаята, видях, че от гърдите й стърчи дръжката на моята кама. Бях я убил.

Дън зарови лице в дланите си и изхлипа сподавено, подпрян о рамката на вратата.

Съдията Ди влезе в спалнята и огледа широкото легло, покрито с фина рогозка от мека тръстика. До възглавницата имаше няколко кървави петна. Вдигна очи нагоре и забеляза на стената до прозореца празна кания от кама, овесена на копринен шнур. До нея бяха окачени старинна сабя в медна ножница с тънка изработка и седемструнна лютня. Як дървен прът затваряше единствения прозорец от бамбукови летви, облепени с плътна бяла хартия. Освен леглото мебелировката се състоеше от масичка за чай, прекрасна старинна изработка от сандалово дърво, и две подобни столчета. В ъгъла стояха един върху друг четирите традиционни сандъка за дрехи от червена кожа, по един за всеки сезон.

След като огледа набързо всичко, съдията Ди се върна при магистрата и го попита загрижено:

— После какво направихте?

— Този втори шок напълно ме извади от равновесие. Излязох, заключих вратата след себе си и се запътих към библиотеката. Как съм стигнал, не помня. Тъкмо се опитвах да събера мислите си и кошмарната истина малко по малко започваше да се налага в размътеното ми съзнание, когато домоуправителят съобщи за вашето посещение.

— Дълбоко съжалявам, че се появих толкова не на време — смутено промълви съдията. — Но откъде можех да зная…

— Аз ви моля най-смирено да ме извините за хладното ми държание, когато пристигнахте — учтиво отговори домакинът. — Ако не възразявате, да се върнем в библиотеката.

Когато отново седнаха от двете страни на масичката за чай, Дън каза: