Франк Хърбърт: Децата на Дюн

— А ти откъде знаеш, че не е в наша чест?

Хара посрещна, без да мигне, присмехулния му поглед:

— Моите очи са толкова сини, колкото и вашите!

Ганима се разсмя на глас. Хара бе известна като майстор на играта с предизвикателни въпроси и отговори. Само с едно изречение тя бе казала: „Момченце, не ми се присмивай. Може да си царска особа, но и двамата носим клеймото на пристрастените към мелинджа — бялото на очите ни липсва. Има ли друга премяна, която да оказва на свободния по-голяма чест?“

Лито се усмихна, но унило тръсна глава с думите:

— Хара, обич моя, щеше да си наистина моя, ако бе само малко по-млада и не беше жена на Стилгар.

Хара прие спокойно малката си победа и даде знак на другите прислужници да продължат с подготовката на стаите за важните събития през този ден.

— Изяжте си закуската — каза тя. — Днес ще ви трябва сила.

— Значи си съгласна, че не сме прекалено пременени за баба — попита Ганима с уста, пълна с каша.

— Гани, не се страхувай от нея — отвърна Хара.

Лито преглътна хапката си и я погледна внимателно. Тази обикновена жена бе дяволски мъдра и почти моментално прозираше хитрините на играта с премени и труфила.

— Ще повярва ли, че се страхуваме от нея? — попита той.

— Не, доколкото я познавам — отвърна Хара. — Помнете, че тя беше наша света майка. Знам на какво е способна.

— Как бе облечена Алая? — заинтересува се Ганима.

— Не съм я виждала — отсече Хара и се обърна.

Лито и Ганима размениха погледи с известни и на двамата тайни сигнали, след което бързо се наведоха над своята закуска. Малко по-късно те излязоха в големия централен коридор.

Ганима заговори на един от древните езици, с които и двамата разполагаха в генетичната си памет:

— Значи днес имаме и баба.

— Това силно притеснява Алая — каза Лито.

— Приятно ли е някому да се отказва от такава власт? — попита Ганима.

Лито се засмя тихо, със странен за толкова младото му тяло глас на възрастен човек:

— Има още нещо.

— Дали очите на майка й ще забележат това, което ние видяхме?

— Защо не?

— Да… Навярно Алая се бои именно от него.

— Кой познава абоминацията по-добре от самото изчадие? — запита Лито.

— Знаеш, че можем и да бъркаме — рече Ганима.

— Не, не бъркаме.

Той цитира пасаж от Книгата Азхар на „Бин Джезърит“: „С пълно право и горчив опит ние наричаме предварително осъзналото се абоминация. Защото знае ли някой каква прокълната личност от нашето нечестиво и пагубно минало може да вземе връх, когато е попаднала като наследство в живеещо тяло?“

— Известна ми е тази история — каза Ганима. — Но ако тя е вярна, защо ние не се измъчваме от подобно вътрешно насилие?

— Защото сигурно нашите създатели в самите нас ни пазят — отвърна Лито.

— Къде са същите пазачи за Алая?

— Не знам. Може би различието е, че единият от нейните родители е жив. Още по-просто е да предположим, че причината е нашата сегашна сила и младост. Когато пораснем и позагубим идеалите си…

— Трябва много да внимаваме с тази наша баба — добави Ганима.

— И да изключим от разговора Проповедника, който кръстосва планетата и разнася ереста си.

— Не вярвам наистина да мислиш, че той е баща ни!

— Спестявам собственото си мнение, но Алая се бои от него.

Ганима рязко тръсна глава.

— Просто не вярвам на тази глупост за Абоминацията!

— Имаш точно толкова памет, колкото и аз — каза Лито. — Можеш да вярваш в това, в което искаш да вярваш.

— А ти мислиш по този начин, защото не сме дръзнали да преживеем транса с подправката, докато Алая го е сторила — отвърна Ганима.

— Именно така мисля.

Замълчаха, когато се смесиха с хората в главния коридор. В Сийч Табър бе студено, но влагосъхраняващите костюми топлеха и близнаците бяха отметнали кондензиращите качулки от рижавите си коси. Лицата им носеха отпечатъка на споделени гени: широко очертана уста и голямо разстояние между очите, с плътния син цвят на пристрастен към подправката човек.

Лито пръв забеляза приближаването на тяхната леля Алая.

— Ето я, идва — каза той и в знак на предупреждение премина на бойния език(*) на атреидите.

Когато Алая застана пред тях, Ганима кимна с глава и изрече:

— Боен трофей поздравява своята знатна роднина.

Служейки си със същия език чакобза(*), тя бе подчертала значението на собственото си име — Боен трофей.

— Както виждаш, многообичана лельо, ние се готвим за днешната неочаквана среща с твоята майка.