Франк Хърбърт - Децата на Дюн

Мина доста време, по тялото на Ганима все още потрепваха гърчове, но гласът на сестра му вече се намеси в спора. Той я чуваше как умолява може би идеализирания досега образ:

— Мамо, моля те… Нали видя какво стана с Алая? Да не искаш втора такава?

Най-сетне Ганима се облегна на него и каза с тих глас:

— Съгласи се. Отиде си.

Той я погали по главата и рече:

— Извинявай, Гани. Грешката е моя. Никога повече няма да го искам от теб. Бях егоист. Прости ми.

— Няма какво да ти прощавам.

Гласът й бе задъхан, сякаш говореше след голямо физическо усилие:

— Научихме повече, отколкото трябваше да узнаем.

— Тя ти предаде много неща — подхвана Лито. — Ще ми ги кажеш по-късно, когато…

— Не, ще го направим сега. Ти беше прав.

— Моята Златна Пътека ли?

— Твоята проклета Златна Пътека!

— Логиката е безполезна, освен ако не е подплатена от данни с необходимата важност. Но аз…

— Баба ни се върна, за да бди над нашето образование и да провери дали не сме… омърсени.

— Така казва Дънкан. Нищо ново…

— Първокласна оценка и пресмятане.

Нейните думи изразиха съгласие, но гласът й леко се втвърди. Тя се отдръпна от него и загледа пустинята, полегнала в затишие преди зората. Тази битка и това… познание им струваха цяла нощ. Телохранителите зад влагоуплътнителя сигурно е трябвало дълго да обясняват. Лито се бе разпоредил никой и за нищо да не ги безпокои.

— С възрастта хората стават по-проницателни — каза той. — Какво ли научаваме от цялата тази възраст, кое е онова, от което можем да черпим?

— Вселената, както я виждаме, никога не е точно това, което представлява нейният физически образ — каза тя. — Затова и не трябва да възприемаме нашата баба само и единствено като такава.

— Би било опасно — съгласи се той. — Но моят въп…

— Съществува и нещо отвъд проницателността — прекъсна го тя. — В нашето съзнание трябва да има някакво местенце, с чиято помощ успяваме да възприемем това, което не можем да предвидим и за което нямаме никаква предварителна представа. Затова майка ми често ми е говорила за Джесика. Накрая, когато се бяхме примирили с вътрешната размяна, тя наистина ми каза много неща.

Ганима въздъхна.

— Знаем, че лейди Джесика е наша баба — рече Лито. — Вчера бяхте заедно цели часове. Затова ли…

— Ако приемем, че е така, нашето познание ще определи как да се отнасяме с нея. Именно за това ме предупреждаваше майка ми. Веднъж тя я цитира и… — Ганима го докосна по ръката — чух как отекна в мен ехото от гласа на Джесика.

— Значи те е предупреждавала — заключи Лито.

Тази мисъл бе обезпокоителна за него. Дали в този свят нямаше нищо, на което може да се разчита?

— Повечето от най-страшните грешки са резултат от старомодни предположения — каза Ганима. — Майка ми непрекъснато повтаряше тези думи.

— Това си е чисто по бин-джезъритски!

— Ами ако… Джесика се е върнала без остатък към Сестринството?

— Би било много опасно за нас — рече той, довършвайки мисълта й. — Ние носим кръвта на техния Куизъц Хадерах.

— Те няма да се откажат от своя стремеж — убедено заяви тя, — но могат да ни изоставят. Нашата баба би могла да се окаже подходящото средство.

— Има и друг начин — каза той.

— Да, ние двамата, да се оженим. Но те знаят до какви нежелателни усложнения би могла да доведе такава двойка.

— Сигурно са обсъждали и този риск.

— При това с баба ни. Никак не ми харесва.

— Също и на мен.

— Все пак, ставало е и с други от царски произход…

— Отвращава ме — прекъсна я Лито и потрепери.

Тя почувства движението, но не каза нищо.

— Могъщество — промълви той.

Благодарение на странната алхимия в две приличащи едно на друго същества тя разбра накъде бяха насочени неговите мисли и отвърна:

— Могъществото на Куизъц Хадерах трябва да отпадне.

— Когато е по тяхната рецепта.

В този миг денят дойде в пустинята, заела цялото пространство отвъд тяхната удобна позиция. Те доловиха и настъпващата бавно топлина. Цветовете оживяха от насажденията под скалата. Сивозелени листа хвърлиха заострените си сенки по земята. Дългата утринна светлина на сребърното слънце на Дюн разкри зеленината на оазиса, изпълнен със златни и пурпурни отблясъци в кладенеца на приютилите го скали.

Лито стана на крака и се протегна.

— Остава Златната Пътека — каза Ганима.

Говореше по-скоро на себе си, отколкото на него, защото добре знаеше, че последното видение на техния баща се бе появило и смесило със сънищата на Лито.