Франк Хърбърт - Децата на Дюн

— Можем ли да бъдем сигурни? — запита Ганима. — Много е опасно.

— Вече сме го опитвали — възрази Лито.

— Сега би могло да се окаже различно. Ами ако…

— Това е единствената свободна посока. Съгласна си, че не можем да тръгнем по пътя на подправката, нали.

Ганима въздъхна. Тя никак не харесваше тези словесни атаки и контраатаки, но разбираше, че брат й е притиснат от необходимостта. Освен това знаеше и източника на собственото си силно нежелание. Наистина бяха длъжни да не изпускат Алая от поглед и да отчитат ужасите на подобно състояние на духа.

— Е, и? — настоя Лито.

Тя въздъхна отново.

Седяха с кръстосани крака в едно от потайните си места — тесен отвор от пещерата към урвата, предпочитано и от техните родители, и наблюдаваха залеза на слънцето над бледа(*), равнината на откритата пустиня. След вечеря бяха минали два часа и сега бе времето, когато близнаците трябваше да правят физически и умствени упражнения. Бяха решили да не дават покой на мозъците си.

— Ще опитам сам, ако не си съгласна да ми помогнеш — рече Лито.

Ганима отклони погледа си от него и го насочи към тъмните завеси на влагоуплътнителите, които покриваха отвора в скалата. Брат й не снемаше очи от пустинята.

Известно време те бяха разговаряли на много древен език, чието име вече не се помнеше. Този език скриваше така техните мисли, че друг човек не би ги доловил. Дори Алая, избягваща контакта със заплетените кодове на своя вътрешен живот, не владееше изкуството на мисловните връзки, които биха й позволили да схване нещо повече от някоя и друга откъслечна дума.

Лито пое дълбоко въздух, заедно с ясно доловимата миризма на покритата с нещавена кожа пещера — сийч на свободните; миризма, която бе особено силна в разположената нависоко ниша. Дотук не стигаше нито приглушената гълчава на сийча, нито влажната му топлина.

— Съгласна съм, че нещо трябва да ни води — каза Ганима. — Но ако ние…

— Гани! Трябва ни повече от водачество. Трябва ни закрила.

— А може би не съществува онова, което ще е в състояние да ни защити.

Тя погледна брат си право в очите и видя във втренчения му взор бдителността на истински хищник. Погледът му бе пълно опровержение на спокойствието, което изразяваха чертите на неговото лице.

— Длъжни сме да избегнем овладяването — каза Лито.

Той си послужи със специалната форма на древния език, неопределена от гледна точка на залога и глаголното време, но дълбоко действена със скрития в нея смисъл. Ганима изтълкува съвсем точно неговия довод.

— Мау’пуиум д’ми хиш паш мох’м ка — произнесе напевно тя. — Пленяването на моята душа е плен и на безбройно множество от други.

— И много повече от това — парира Лито.

— Упорстваш, въпреки че знаеш каква е опасността.

В нейните думи бе вложено твърдение, а не въпрос.

— Уабун’к уабунат! — каза той. — Въздигайки се, ти въздигаш!

Почувства своя избор като очевидна необходимост. След като трябваше да го стори, най-добре бе да действа веднага и с пълна активност. Длъжни бяха да превъртят миналото в настояще и да го оставят да се развие в тяхното бъдеще.

— Мурийят — отстъпи тя с нисък глас. — Но да бъде направено внимателно и с нежност.

— Разбира се. — Той махна с ръка, а жестът му изрази пълно приемане на казаното. — След това ще вземем твърдо решение с необходимата уважителност, както постъпваха и нашите родители.

Ганима замълча, опитвайки се да преглътне буцата в гърлото си. Погледна инстинктивно в южна посока, към широкия открит ерг, където в последната мъждееща светлина на деня се виждаше неясна сивкава поредица от дюни. В тази посока бе тръгнал баща й, когато излезе за последен път в пустинята.

Лито се загледа отвъд скалния перваз към зеленината на оазиса край сийча. Долу всичко тънеше в сумрак, но той познаваше формите и цветовете: медночервени, златисти, червени, жълти, кафяви и червеникавокафяви съцветия се простираха чак до каменните ограничители, които бележеха мястото на насажденията, напоявани от каната. Зад тези ограничители се простираше зловонна ивица от вече мъртвия някогашен живот на Аракийн, погинал от чужди растения и прекомерни количества вода; сега това бе преграда пред пустинята.

Ето че Ганима каза:

— Готова съм. Да започваме.

— Да, по дяволите всичко!

Той се пресегна, докосна ръката й, за да смекчи ефекта от грубото възклицание, и промълви:

— Моля те, Гани… Изпей онази песен. С нея ми става по-леко.