Франк Хърбърт - Кошерът на Хелстрьом

„Всъщност — помисли си Джанвърт, — може би всичко това имаше съвсем просто и естествено обяснение.“ Какво можеше да има против Хелстрьом, ако се изключи опитът на Агенцията да го насъска срещу бедния човек? Та той дари си нямаше понятие от този Проект 40! Да, ето че си спомни и за него. Проект 40… Но това беше проектът на Хелстрьом… Трябва да е приятелски проект. Нищо общо с онази гадна агенция. Където непрестанно ти натякват да се подчиняваш на заповедите.

Джанвърт почувства внезапно желание да се раздвижи. Дръпна креслото назад, едва не падна, но хубавичката жена скочи и му помогна да запази равновесие. Той я потупа по ръката. Прозорци. Искаше му се да погледне през тях. Полюшвайки се несигурно, Джанвърт заобиколи масата и се насочи към прозорците. Пред очите му се мярна коритото на потока. Лекият следобеден ветрец полюшваше сенките на дърветата над водата и създаваше известна илюзия за движение. Тази илюзия се усилваше и от тишината в стаята. Странно, но го измъчваше въпросът, доколко сетивата му възприемат вярно околната реалност. Това беше много приятелска сцена, приятелско място. И наистина имаше движение.

Но откъде се взимаха тези дребни, тревожни мисли, дълбоко в съзнанието му? Това беше единственото, което го не му даваше покой в цялата ситуация.

Ситуация. Каква ситуация?

Джанвърт завъртя бавно глава като ранено животно. Всичко бе така объркващо.

Облегнат назад, Хелстрьом го гледаше смръщен. Кошерният препарат не предизвикваше в Джанвърт същата реакция, каквато се наблюдаваше в тукашните обитатели. Вярно е, че хората от Кошера все още бяха достатъчно сродни генетично на тези Отвън, за да могат да се кръстосват с тях. Дивергенцията не надвишаваше триста години. Наличието на химически афинитет не беше толкова изненадващо. По-скоро, следваше да се очаква. Но Джанвърт все още не проявяваше очакваното открито приятелско отношение. Явно вътре в него продължаваше да бушува битка. Това също беше в границите на очакваното. Човекът бе нещо повече от гола плът. Някъде дълбоко в съзнанието на Джанвърт се бе запазила представата за Хелстрьом като заплаха.

Мимека последва Джанвърт до прозореца и се спря до него.

— Наистина не искаме да ви сторим нищо лошо — проговори тя.

Той кимна. Естествено, че не искаха да му сторят нищо лошо. Джанвърт пъхна ръка в джоба и напипа дръжката на пистолета. Веднага го позна. Пистолетът беше враждебен предмет.

— Защо да не станем приятели? — попита Мимека.

От очите на Джанвърт бликнаха сълзи и бавно се стекоха надолу по бузите му. Колко тъжно беше всичко. Пистолетът, това място, Кловис, Агенцията, Перюджи — всичко. Невъобразимо тъжно. Той извади пистолета, обърна набразденото си от сълзи лице към Мимека и й го подаде. Тя го пое, като го държеше непохватно: едно от онези ужасни, унищожаващи плътта оръжия на Външните.

— Хвърли го — прошепна Джанвърт. — Моля те, хвърли това проклето нещо.

„В края на краищата, денят се оказа плодотворен, въпреки някои първоначални тревоги“ — мислеше си Хелстрьом. Намираше се в гнездото и наблюдаваше през тесните прозорци северния край на долината. Някакви машини в далечината вдигаха прах, но за момента Хелстрьом не чувстваше пряка Външна заплаха срещу Кошера. Съдейки по съобщенията от Вашингтон и близкия град, напрежението бе намаляло.

Джанвърт беше отговорил на всички зададени въпроси, почти без никакъв натиск. Хелстрьом съжаляваше, че не бяха използвали същата процедура и при предишните разпити. Можеха да спестят толкова излишни болки на своите пленници. А като си помислиш, идеята изглеждаше съвсем проста. Фанси наистина беше направила голяма услуга на Кошера.