Алфред Шклярски - Томек на военната пътека

Томек едва не извика от учудване. Индианецът живо му напомняше тайнствения конник, когото беше видял отдалече тая сутрин. Вгледа се в него внимателно. И веднага разбра защо беше останал на коня си, когато другите слязоха от своите — ръцете му бяха оковани в китките с железни белезници, а краката му вързани с дебел ремък, прокаран под корема на коня.

Томек се доближи до боцмана.

— Струва ми се, че това е тайнственият конник, когото видях тая сутрин в степта — прошепна той.

— Дръж си езика, докато не разберем що за човек е той — измърмори боцманът.

А шерифът не губеше време. По негово нареждане индианците развързаха краката на пленника, свалиха го от коня, събориха го на земята и веднага оковаха краката му над самите глезени с железни белезници. След това трима от индианците закараха конете в конюшнята, а останалите се разположиха под открито небе пред верандата на къщата.

Двама индианци с пушки, готови за стрелба, седнаха до пленника.

Шерифът отиде на верандата. Едва бе успял да нареди на негърката Бети да приготви храна за индианците, и Сали изтича при него.

— Какво значи всичко това, мили чичо? Кой е той окован индианец? — извика тя.

— Ще поговорим за това след малко; гладен съм като вълк — отговори шерифът. — Вие вечеряхте ли?

— Чакахме те, Джони — отговори госпожа Алан, — сега обаче изгубих желание за ядене! Какво е направил тоя нещастник, че се отнасят така с него?

— Нещастник ли? — учуди се шерифът. — Това определение не е за него. Ти непременно ще си вземеш думите назад, като чуеш кой е той. Австралийските туземци не ви безпокоят така, както нас войнствените американски индианци. Затова така се възмущаваш. А сега да вечеряме, виждам, че Бети вече е приготвила масата.

Шерифът ги покани с ръка. Всички влязоха в столовата. Алан с апетит унищожаваше разните гостби. Томек, Сали и майка й ядяха малко, само боцман Новицки правеше компания на стопанина. И двамата постоянно придръпваха дългите чинии и охотно си наливаха от каната студена бира.

— Те като че ли никога няма да се наядат — шепнеше Сали, която чакаше с голямо нетърпение обясненията на чичо си.

— Не се безпокой, стомасите им няма да издържат още много. Чичо ти намалява вече темпа… — отвърна Томек също шепнешком.

Сали му намигна многозначително, когато най-после шерифът избърса устата си със салфетка и отмести чинията. От кутията, която стоеше на масата, той извади ароматна пура. Отряза старателно с ножчето си дебелия й край и запуши.

— Виждам, че нашите хубави дами изгубиха апетита си при вида на индианеца с железните гривни — обади се боцманът, като се усмихваше снизходително. — Голяма добродетел е да имаш милостиво сърце. Много неща вижда човек при скитанията си по разните кътища на света, но трябва да призная, че и мене винаги ме вълнува нещастието на ближния.

Шерифът изгледа сериозно добродушния моряк и бавно изпусна кълбо синкав дим.

— Някой от вас слушал ли е за танеца на духа? — попита той спокойно.

Боцманът отговори отрицателно с поклащане на глава. Госпожа Алан и Сали също не бяха чували никога за такъв танец. Затова пък Томек каза високо:

— Танецът на духа е бил революционен танец на племето сиукси.

— Браво, момчето ми! Виждам, че още не съм успял да преценя правилно твоите познания за света и хората — похвали го шерифът Алан. — Ти откъде знаеш това?

— Преди всяка експедиция се старая да се запозная малко със страната, където имам намерение да ходя — отвърна момчето.

— Трябва да знаете, че нашият Томек е наследил от баща си влечение към знанията. Те са ходещи енциклопедии — с гордост каза морякът, доволен, че може да се похвали със знанията на възпитаника си.

— Не предполагах, че интересът на Томек към книгите е толкова голям като го виждам как по цели дни скита на кон по степта — призна шерифът. — А знаеш ли, момчето ми, още нещо за сиуксите и танеца на духа?

— За съжаление това е всичко, което зная.

— Чичко, а ти знаеш ли? — запита го дяволито Сали.

Шерифът й се усмихна, а след това започна да разказва:

— Това е много стара и странна история. През 1888 година между индианците от северозапад се разнесъл слух, че някъде във Вайоинг се явил велик индиански лекар, голям магьосник, който призовавал всички червенокожи на бунт срещу белите колонисти. Този магьосник бил индианецът Вовока от племето пиуте. Той призовавал братята си да преустановят междуплеменните борби и да се сплотят. Според неговото учение индианците трябвало да се откажат от унищожителните войни и обичаите, приети от белите. Ако направят това, ще се яви индианският месия, който ще изгони бялата раса зад океана, ще възкреси загиналите биволи и ще възстанови стария начин на живот на индианците. Това възраждане, разпространявано от стария Вовока, тук било известно като танец на духа, защото така се наричал танецът, който съпровождал обредите на новото учение. През време на танеца червенокожите обличали бели памучни ризи, украсени със свещени символи, които щели да ги пазят от зло. При танеца индианците изпадали в някакъв хипнотически транс и вярвали, че докато танцуват, душите им витаят из страната на великия дух, където обитават умрелите им велики прадеди.