Алфред Шклярски - Томек на военната пътека

— Имаме време за обяснения — прекъсна го боцманът. — Да не би някой да те преследва? Да не би да си застрелял някого?

През време на многобройните им приключения Томек беше открил някои слабости на боцмана — огромният моряк обичаше да го хвалят. И сега, за да смекчи гнева му, той бързо отговори:

— Благодарение на твоите изпитани хватки за борба можах да се оправя, без да употребя оръжие. Едва по-сетне стрелях във въздуха, за да привлека вниманието на един непознат.

— Е, щом е така, всичко е наред — разведри се боцманът. — После ще ми разкажеш подробно всичко. А сега трябва някак да се вмъкнеш в къщи. Приличаш на човек, който е играл на криеница с тигър.

— Приключението наистина беше тежко — призна си момчето. — Донеси ми, моля, чиста риза.

— Почакай ме тук, ей сега ще се върна — измърмори боцманът.

След половин час благодарение на приятеля си Томек, незабелязан от никого, се намери в стаята, която заемаше заедно с боцмана. Морякът гореше от любопитство, но не попита за станалото преди Томек, умит, с одрасквания, облепени с пластири, и вече в чисти дрехи, да седне при богатата закуска. И едва тогава боцманът се обади:

— Хайде, братче, време е да разкажеш какво ти се е случило.

Томек най-подробно осведоми боцмана за хода на сутрешната случка. Когато свърши, морякът се замисли малко и каза:

— Няма съмнение, че твоят индианец е чакал конника, за когото спомена. Тая среща трябва да е била много важна, щом е искал да те убие само защото си се явил там неканен. А понеже не иска шерифът да разбере за случката, ясно е като бял ден, че работата не е чиста.

— И аз съм на същото мнение, боцмане — обади се Томек.

— Хм, чудно къде ли е отишъл шерифът Алан още в зори.

— Напоследък често отсъствува от къщи — додаде Томек, като взе каната с кафето.

— Да, но днес го търсиха десетина индиански полицаи.

— Не знаех нищо за това. Боцмане, смяташ ли, че тоя факт има връзка с идването на тайнствения конник от Мексико?

— Може би има, а може и да няма. Във всеки случай след завръщането на шерифа ще узнаем интересни неща.

Денят беше вече към края си, а шерифът Алан още не беше се върнал в къщи. Заинтересувани от дългото му отсъствие, Томек и боцманът го чакаха на верандата в удобни фотьойли. Те внимателно се ослушваха в отгласите, които долитаха от широката степ. Всеки момент те се надяваха да чуят тропот от конски копита. Но наоколо се разнасяше само свиренето на щурците и крякането на жабите от близкото блато.

След малко на верандата дойде Сали с майка си. Това принуди нашите приятели да прекъснат догадките си във връзка със заминаването на шерифа. Сега всички заедно започнаха да се възхищават от залеза. Цялото небе приличаше на кълбо от злато, пурпур, сребро и лазур. Чаената степ, опасана на югозапад с усамотени насечени планински вериги, се къпеше в алени багри.

Госпожа Алан се възхищаваше от топлия колорит на аризонското небе. Хвалеше също свежия здрав въздух. По нейно мнение Ново Мексико и Аризона са чудесен край за поселници. Боцманът потвърждаваше охотно, но вместо да гледа красивия залез, все по-често поглеждаше към чашата, която стоеше пред него с любимия му ром.

Сали беше се навела над Томек. Тя му шепнеше нещо на ухото, когато изведнъж се разнесе глух тътен на коне. Без съмнение някаква голяма група конници препускаше към ранчото. Томек бързо погледна боцмана, който спокойно си пиеше рома и, изглежда, нищо не го смущаваше.

Тътенът все повече се усилваше. След малко сред облаци прах се показа група конници. Те спряха разпенените си коне пред самата веранда.

Шерифът Алан, висок и слаб мъж, леко скочи от врания си кон, хвърли небрежно поводите на коня на негъра, който беше изтичал да го посрещне, а после се обърна към останалите конници… Те бяха индианци, облечени в кожени панталони и елеци. На главите с късо остригани коси носеха филцови сиви шапки с широка периферия, които по нищо не се отличаваха от шапките на кавалеристите на Съединените щати.

Всички бяха въоръжени с пушки.

По заповед, дадена от шерифа на английски, всички скочиха от конете си. Само един от тях не се помръдна. Той седеше на коня си неподвижно като издялана от камък статуя и несъмнено, както повечето американски индианци, знаеше добре езика на белите.

Едва сега можеше да се види, че беше облечен по-различно от другите индианци. Дългите кожени крачоли с ресни по ръбовете достигаха отзад само до седалището му, което беше покрито с препаска, прокарана между краката. Широк, шарено тъкан пояс се спущаше чак до бедрата му. Изпод свободно отворения отпред елек с ръкави се подаваше голо бакъренокафяво тяло. За разлика от останалите конници имаше на главата си черно сомбреро. Дългата му коса падаше върху раменете му.