Пер Вальо - Роузана (Роман за едно престъпление)

— Добре — каза Мартин Бек.

Тя беше някак недостъпна и не беше лесно да се сближиш с нея. Единственото, което знаеше за личния й живот, бе, че има дъщеря на пет години, която живее в провинцията, при нейните родители. Явно никога не се е омъжвала. Но въпреки че не успя да я опознае, той я харесваше. Беше умна, реалистична и си знаеше работата. А това беше много.

Беше четири следобед, когато тя пак се обади.

— Бях вече там. И направо се прибрах, ако не възразяваш.

— Е, не можем да очакваме той веднага да се втурне подир теб. Как мина?

— Добре, струва ми се. Доколкото е възможно — добре. Утре ще ми донесат бюрото.

— Той хареса ли те?

— Не знам. Имам чувството, че леко се запали. Не е лесно да се каже, след като не знам как въобще се държи.

— Трудно ли ти беше?

— Честно казано, не беше много трудно. Намирам го за доста приятен. И някак си красив. Сигурен ли си, че това е нашият човек? Не че имам богат опит в общуване с убийци, но просто ми е трудно да си го представя като убиец на Роузана.

— Да, сигурен съм. Какво каза той? Получи ли телефонния ти номер?

— Да, записа си адреса и телефона на някаква хартийка. Обясних също, че имам домофон, но не отварям, ако не очаквам някого, тъй че той ще трябва първо да ми се обади и да ме предупреди, когато идва. Общо взето, не говореше много.

— Сами ли бяхте в стаята?

— Да. От другата страна на стъклената преграда седеше една дебела лелка, но тя не можеше да ни чува. Пък и през цялото време говореше по телефона, така че и аз не я чувах.

— Имаше ли някаква възможност да говориш с него за нещо друго, освен местенето на бюрото?

— Да, казах, че времето е мрачно, той отвърна „Уф, наистина“. Сетне казах, че слава Богу, Коледа мина, и той отвърна, че мисли същото. После казах, че за сам човек като мен Коледа не е най-веселият празник.

— И тогава? Какво отговори той?

— Че и той всъщност е сам и че не обича Коледите, въпреки че обикновено ги празнувал с майка си.

— Звучи добре — изхъмка Мартин Бек. — Говорихте ли още нещо?

— Не, мисля, че не.

В слушалката настъпи тишина. После тя се сети:

— О, да, помолих го да ми запише адреса и телефонния номер на фирмата, за да не търся в указателя. Даде ми картичка.

— И ти си тръгна?

— Ами да, не можех повече да вися там, но все пак се помотах малко. Докато си закопчея палтото и други такива. Да изтъкна впития пуловер. Впрочем казах, че ако не успеят навреме с бюрото, няма значение, защото винаги съм си в къщи вечерно време и очаквам някой да звънне. Но той беше убеден, че ще успеят за сутринта.

— Отлично. Слушай, тази вечер смятаме да репетираме. Ще бъдем в полицейския участък в „Клара“, Стенстрьом ще играе Бенгтсон и ще ти се обади. Ти ще отговориш, веднага ще ми звъннеш в „Клара“ и ние ще дойдем у вас да изчакаме Стенстрьом. Разбра ли ме?

— Да, разбрах. Значи, обаждам се веднага щом се обади Стенстрьом. В колко часа горе-долу?

— Няма да ти кажа. Нали няма да знаеш в колко ще ти се обади Бенгтсон.

— Прав си. Слушай, Мартин.

— Да?

— Някак си се държа чаровно. В никакъв случай гадно или нахално. Макар че всичко е ясно. Така е мислила и Роузана.

Дневната в четвърти участък при „Регерингсгатан“ беше хубаво обзаведена, стегната, но възможностите за развлечения бяха крайно ограничени.

Минаваше осем, когато Мартин Бек, изчел два пъти вечерните вестници, преглеждаше отново спорта и рекламите. Алберг и Колберг от два часа бяха потънали в партия шах, която явно им отнемаше всякакво желание за разговор, а Стенстрьом спеше с отворена уста на стол до вратата. Имаше право, предната нощ беше участвал в друга акция. Пък и нали щеше да играе престъпника, нямаше нужда да бъде особено напрегнат.

От време на време влизаха и излизаха полицаи от патрула, сядаха с разкрачени крака пред телевизора, някои от тях се взираха с неприкрито любопитство в хората от криминалната.

В осем и десет Мартин Бек отиде при Стенстрьом и го поразтърси.

— Почваме.

Стенстрьом се изправи, отиде при телефона и набра номера.

— Здравей — каза той. — Мога ли да дойда? Да? Добре.

После се върна на стола си и отново потъна в дрямка.

Мартин Бек погледна часовника. Телефонът звънна след петнадесет секунди. Беше включен на директна линия и работеше само за тях и на тяхна сметка. Никой друг не можеше да го използва.

— Тук е Бек.

— Соня е, здравей. Обади се сега. Ще дойде след половин час.

— Разбрано.

Той постави слушалката.

— Тръгваме, момчета.