Патрик Тили - Майсторите на желязото

Това било добро, но нещата не свършили дотам. Били намерени нови начини за хвърляне на тъмната светлина през въздуха. С невидими нишки била изтъкана втора мрежа. Светът мълчаливо бил направен пленник, но отново никой не се възпротивил, защото предачите построили по-мощни магически механизми и тъкачите създали начини да освободят хората от тежкия труд. Тъмната светлина въртяла сонди, движела триони, вдигала чукове, ковяла желязо и свързвала метали посредством искра.

За бавно схващащите безделници това време било добро. Безделието станало добродетел. Но майсторите занаятчии скоро останали без пазар за уменията си. Сръчните им пръсти били заменени от метални нокти на безглави роби с неуморни ръце от стомана. Захранвани от тъмната светлина, независещи от сезоните и от това дали е ден, или нощ, те произвеждали предмети за едно мигване на окото от материали, които не били създадени от природата. Тези направени без любов предмети нямали душа. Те били безполезни дрънкулки, мимолетни хрумвания на хора, които плащали всякаква цена, за да прикрият празнотата на живота си.

Тъкачите създали празнотата и вече работели неуморно да я запълнят. Природният свят бил изместен от илюзорен: свят на фалшиви надежди и празни мечти, който ставал все по-силен, като се захранвал от енергията, открадната от стария свят.

За по-малко от едно столетие земята се превърнала в гигантски дом за удоволствия с магически прозорци, които съблазнявали окото, и съблазнителни звуци, които отклонявали всички, освен най-силните от Пътя на воина. Фантазията станала нова реалност. Хората изгубили цялото си чувство за чест, сензацията изместила чувствителността. Принципите, които лежали в основата на самурайската етика, били отхвърлени; плодовете на древната мъдрост изсъхнали, оставени без грижа върху стеблото. Жените пренебрегвали семейните си задължения; мъжете изоставили занаятите и професиите си и всякакво чувство за чест, за да участват в абсурдни игри в преследване на банални амбиции, с готовност се подлагали на публичен присмех и унижение с напразната надежда да спечелят нищо не струващи награди. Позлатата на глупака.

Предачите и тъкачите станали по-богати и още по-силни. Всеки, който се съпротивявал, бил прикован и разпнат. Управниците търсели тяхната благосклонност; правителства се съгласявали или падали.

Било неизбежно децата, родени във века на тъмната светлина, да отхвърлят моралните и духовни традиции на миналото. Колкото до бъдещето, то не съществувало. Всички живеели в прелестен свят, който предлагал моментно удовлетворение и в който времето било вечен дар. Хората се превърнали в призраци, ставащи посред нощ да скитат по улиците; събирали се с хиляди, когато се предлагала нова сензация.

Болката и удоволствието имали малко значение. Наблъскани един до друг в пищни храмове на бляновете, хората се олюлявали като речна тръстика във вълната на звука, прекланяли се с вдигнати ръце и очи, създадени от светлината. Всички били във властта на тъкачите и дрехите им отразявали състоянието им. Телата им били завързани и оковани, всички носели халки на ушите и носовете си, в ръцете им били забодени игли. Косите им стърчали като бодли на побъркани морски свинчета, лицата им били като на изрисувани в цветовете на дъгата мюти. В този лишен от смисъл свят стилът бил всичко. Били като наперени пауни; показността била единствената им грижа, ексцентричността — крайна цел.

Освободени от ограниченията, наслоени от морала и църковните закони, мъжете и жените станали жертва на престъпни елементи, които, отдадени на най-ниски инстинкти, ги натъпкали в блатото на безнравствеността и покварата. Терор царувал в градовете, страхливци нападали слабите и беззащитните, армиите губели желание да се бият, правителствата се превръщали в безсмислени институции, кралете и министрите били публично подигравани и презирани от журналистите, търговците и най-долните негодници.

Амерацу-Омиками, великият небесен дух, се поболяла от злото в света и хвърлила слънцето в морето, и то избухнало с мощен рев и запалило океаните. Всички били поразени от ужас. Вълните засъскали и кипнали като разтопено злато. Гонени от вихрушка с гласа на хиляди бури, те се издигнали високо във въздуха, забили ноктите на горящите си пръсти в облаците, после паднали на брега, като поглъщали всичко по пътя си. Никой не бил пощаден — дори онези, които избягали на свещената планина Фуджи.