Дийн Кунц - Лошо място (Част І)

Със струйки кръв по челото и от дясната вежда Джули натисна спирачките и в същото време се изправи на седалката. Съзря труп с широко отворени очи в рамката на изпотрошеното предно стъкло: с изпочупени зъби, разкъсани устни, смазана брадичка, охлузени бузи, липсващо ляво око. Счупеният му крак висеше над таблото.

Джули откри педала за спирачките и го натисна. От рязката смяна на скоростта трупът подскочи. Тежкото тяло се плъзна по капака и при внезапното спиране изчезна под колата.

С лудешки разтуптяно сърце и непрекъснато примигване, за да предпази дясното око от стичащата се кръв, Джули грабна автомата от седалката до себе си и се измъкна от колата. Движеше се бързо и залягаше.

Другият нападател вече беше в синия форд. Даде газ още преди да освободи ръчната спирачка. Гумите изскърцаха и от тях излезе дим.

Джули пусна два кратки откоса с автомата и спука и двете гуми от близката към нея страна на форда.

Но бандитът не спря. Най-накрая успя да смени скоростите и се помъчи да изчезне с две спукани гуми.

Този човек може би бе убил Боби, а сега се опитваше да офейка. Вероятно никога нямаше да го открият, ако Джули не успееше да го задържи. Тя неохотно повдигна автомата и изпразни пълнителя в страничния прозорец на колата. Фордът увеличи скоростта, после внезапно се забави и се люшна наляво. Движеше се все по-бавно, докато описваше дъга към далечния тротоар. Там спря рязко.

Никой не излезе от колата.

Без да изпуска форда от очи, Джули се наведе и взе от седалката резервен пълнител, за да презареди автомата. Предпазливо се приближи до спрелия автомобил и отвори вратата. Но от предпазливост нямаше нужда, защото човекът зад волана беше мъртъв. На Джули леко й прилоша, ала все пак посегна и изключи двигателя.

Обърна се с гръб към форда и забърза към направения на решето додж. Единствените звуци бяха лекият ветрец, който шумолеше в листата на високите дървета от двете страни на улицата, и лекото просъскване и шумолене на палмовите листа. После Джули различи заглъхващия двигател на доджа, едновременно с това подуши бензин и изкрещя:

— Боби!

Преди да стигне до бялата кола, задните врати изскърцаха и отвътре се показа Боби. Започна да отърсва от себе си метални стружки, парчета пластмаса, счупени стъкла, дървени стърготини и късове хартия. Задъхваше се, несъмнено защото бензиновите пари бяха отровили почти целия годен за дишане въздух в задната част на доджа.

В далечината се чу вой на сирени.

Двамата бързо се отдалечиха от колата. Само след няколко стъпки избухна оранжев огън, пламъците тръгнаха със съскане по разлетите петна бензин върху тротоара и обгърнаха колата в ярка завеса. Боби и Джули бързо преминаха през непоносимата горещина около доджа. За миг обърнаха очи към кладата, после се спогледаха.

Сирените се приближаваха.

— Кървиш — отбеляза Боби.

— Само челото ми е леко одраскано.

— Сигурна ли си?

— Няма ми нищо. Ами ти?

Боби пое дълбоко въздух.

— Добре съм.

— Наистина ли?

— Да.

— Не си ли ранен?

— Цял-целеничък съм. Истинско чудо.

— Боби?

— Какво?

— Нямаше да се справя, ако беше загинал.

— Не съм загинал. Жив и здрав съм.

— Слава Богу — въздъхна Джули.

После го ритна в кокалчето на десния крак.

— Джули, какво има, по дяволите?

Тя го ритна и по другия крак.

— Джули, по дяволите!

— Никога вече да не ми казваш да захвърля всичко и да бягам.

— Какво?

— Аз съм пълноправен съдружник във всяко отношение.

— Но…

— Умна съм колкото теб, бърза съм колкото теб…

Боби погледна мъртвеца на улицата, другия във форда, който почти не се виждаше, въпреки отворената врата и каза:

— Няма спор, миличка.

— … издръжлива съм колкото теб…

— Знам, знам. Не ме ритай повече.

— Ами Размъсън? — попита Джули.

Боби вдигна очи към сградата на „Декодин“.

— Смяташ ли, че още е там?

— Единствените изходи от паркинга са към Майкълсън, а той не излезе оттук и освен ако е избягал пеша, още е в сградата. Трябва да го хванем, преди да се е измъкнал от капана, заедно с дискетите.

— На дискетите и без това не е записано нищо интересно — отбеляза Боби.

„Декодин“ следеше Размъсън още откакто той беше подал молба за постъпване на работа, защото детективската кантора „Дакота & Дакота“, която по договор осигуряваше проверка на охраната на фирмата, беше разгадала майсторски фалшифицираната му самоличност. Ръководството на „Декодин“ искаше да поиграе с Размъсън достатъчно дълго, за да проследи на кого предава файловете „Факир“. Смятаха да съдят за обезщетение човека, който бе наел Размъсън, защото несъмнено работодател на мошеника беше някой от главните конкуренти на „Декодин“. Оставиха Том Размъсън да си въобразява, че се е промъкнал незабелязано покрай камерите на охраната, докато всъщност той беше под постоянно наблюдение. Позволиха му също да влезе в компютърните кодове и търсената информация, но тайно от него във файловете бяха вкарали секретни указания, така че копираните от него дискети щяха да съдържат само безполезни данни.