Дийн Кунц - Лошо място (Част І)

— Какво прави Размъсън? — попита тя.

Боби хвърли поглед към екрана на левия компютър, свързан с камерите, охраняващи интериора на „Декодин“. Размъсън си мислеше, че се е справил с тях и че е ненаблюдаван, но те го бяха следили нощ подир нощ през последните няколко седмици и записвали на видеокасета предателската му дейност.

— Въпросният Том все още е в кабинета на Джордж Акройд и по-точно на компютъра му. — Акройд бе ръководител на проекта „Факир“. Боби погледна към другия компютър, който дублираше картината от екрана в кабинета на Акройд. — Тъкмо прехвърля последния файл на „Факир“ върху дискета.

Размъсън изключи компютъра в кабинета на Акройд и в същия миг екранът на свързания с него видеотерминал пред Боби също остана празен.

— Свърши със записването. Вече има всичко.

— Гаден червей! Представям си как самодоволно се надува! — възкликна Джули.

Боби се обърна към компютъра вляво, наведе се и се втренчи в черно-бялото отражение на Размъсън върху екрана на компютъра на Акройд.

— Струва ми се, че се хили.

— Ще му изтрием усмивчицата от лицето.

— Нека първо видим какво е следващото, което ще направи. Искаш ли да се хванем на бас? Ще остане, ще си довърши смяната и ще си тръгне сутринта с танцова стъпка или ще се измъкне още сега?

— Още сега — отвърна Джули. — Или поне скоро. Едва ли ще рискува да бъде хванат с дискетите в джоба. Ще си тръгне, преди да са дошли другите.

— Няма нужда от бас. Мисля, че си права.

Препращаното от камерата отражение трепкаше, свиваше се и се уголемяваше върху монитора, но Размъсън не ставаше от стола на Акройд. Всъщност даже се облегна назад, като че ли бе изтощен. Прозина се и разтри очи.

— Тоя май си почива и събира сили — съобщи Боби.

— Я пусни още нещо, докато го чакаме да се размърда.

— Добра идея. — Боби подаде на компактдисковата уредба команда за включване и бе възнаграден с композицията на Глен Милър „В настроение“.

На монитора се видя как Том Размъсън се надига от стола в слабо осветения кабинет на Акройд, прозява се отново, протяга се и се приближава към големите прозорци, гледащи към Майкълсън Драйв, улицата, на която Боби бе паркирал камионетката.

Ако Боби се бе промъкнал в кабината на шофьора, вероятно би могъл да види изправения до прозорците на втория етаж Размъсън, осветяван от настолната лампа на бюрото на Акройд, да се взира навън в нощта. Но доволен от гледката върху екрана, той остана на мястото си в задната част на камионетката.

Оркестърът на Милър свиреше чудесните теми на „В настроение“ отново и отново, постепенно затихваше, почти изчезваше… но пак гръмваше с пълна сила, за да повтори целия цикъл.

В кабинета на Акройд Размъсън най-сетне се отдръпна от прозореца, обърна се и се втренчи в камерата, монтирана на стената близо до тавана. Сякаш гледаше право в Боби и комай знаеше, че е наблюдаван. Ухили се и направи още няколко стъпки към камерата.

Боби каза:

— Музика стоп.

Оркестърът на Милър моментално млъкна.

— Май става нещо странно…

— Някаква гадория ли? — попита Джули.

Размъсън спря точно под камерата, като продължаваше да се хили насреща й. От джоба на униформената си риза извади сгънат лист хартия, разгъна го и го поднесе към обектива. Съобщението, напечатано с едър шрифт, гласеше: „ДОВИЖДАНЕ, ЗАДНИК ТАКЪВ“.

— Ще си имаме неприятности — каза Боби.

— Големи ли?

— Не знам.

Миг по-късно вече знаеше. Автоматен откос разцепи нощта (той го чу, въпреки слушалките на главата) и бронебойни куршуми пробиха стените на доджа.

Стрелбата очевидно бе отекнала дори в слушалките на Джули, понеже тя изкрещя:

— Боби, не!

— Бебчо, изчезвай оттук! Бягай!

Докато говореше, той смъкна каската, просна се на пода и се притисна към него.

Франк Полард продължаваше да тича по улици, алеи и понякога за по-напряко направо през моравите пред тъмните къщи. В един заден двор го погна огромно черно куче с жълти очи, съпроводи го с лай и тракане на зъби чак до дъсчената ограда и докато той се прехвърляше през нея, най-сетне успя да докопа част от крачола на панталона му. Сърцето на Франк биеше така, сякаш всеки миг ще се пръсне. Възпаленото му, пресъхнало гърло го болеше при всяка нова порция сух, студен въздух, която поемаше. Краката го боляха. Кожената чанта, като че ли направена от желязо, сякаш искаше да откъсне дясната му ръка и при всяка нова стъпка режеща болка преминаваше от китката чак до раменната му става. Но той не спираше и не поглеждаше назад, понеже имаше чувството, че по петите го следва някакво чудовище, създание, което нивга не се нуждае от почивка и което би го превърнало в камък с погледа си, дръзнеше ли да спре очи върху него.