Мариана Тинчева-Еклесия - Онзи, който повярва

Още на втората вечер от завръщането отидох в дома на Латинка. Посрещна ме на вратата и ме прегърна като сестра. Покани ме в хола, където с нея се бяхме събирали на утринно кафе, но когато влязох, с изненада видях пет човека край масата. Познавах само Марин и Коста, а стопанката ми посочи светлокосото момиче до Коста: „Това е Краси, годеницата на моя красавец; съобщиха ми, че скоро ще ме направят баба! Това е Владек, той вече разбира български много добре и говори свободно. Поляк е, но от година живее в България и работи с Марин в една бригада. Бил е в Италия, в Гърция, но решил, че при нас му е най-добре и остана на квартира на таванския етаж… Това е Славчо, който дойде при мен на квартира, когато се страхувах да живея сама. Повече от година сме неразделни, защото той все още не е създавал свое семейство…“

Латинка донесе стол за мен и останах при тях около час. Беше много весело — най-много, когато Владек казваше някоя българска дума по грешка. Беше висок, светлолик, синеок — хубавец. Попитах го какво му е харесало толкова в нашето градче, че е поискал да остане задълго. Той обгърна с ръце високо над масата и каза: „Това.“

„А на друго място не си ли срещал такива хора и местности?“ — попитах, защото аз също не бих могла да кажа защо избрахме да живеем и работим в Матаро. „Сигурно има.“ — отговаряше кратко, предпазливо да не сгреши: „Но Бог ме изпрати тук, имам работа…“ — обърна главата си към Марин, който седеше до него.

Като ме изпрати на вратата, Латинка ми каза, че Владек се запознал с Марин в строителната бригада, където синът й започнал работа след излизане от затвора. Марин му предложил безплатна квартира у дома, а Владек… Владек всяка вечер седял край Марин и търпеливо го ограничавал в приемането на алкохол; внимавал дали няма да пожелае да присвои кола; дали няма да влезе в побой с познати или непознати. И всеки път, когато в компанията на неблагоразумния разбойник ставало опасно, добричкия Владек вдигал ръце за мълчалива молитва, защото разбирал, че сам не би могъл да направи това, което само Бог може да извърши за спасяването на една душа, потънала в опасна клопка.

Когато си тръгнах, много мислех за новия, неусетно променен живот на Латинка; за опората на мъжко рамо до нея; за радостта да стане скоро баба… Но най-невероятно ми се струваше присъствието на Владек. Да остане в градчето ни заради един алкохолик и крадец, и най-търпеливо да понася неговите залитания?

На следващия ден го видях на площада. Каза ми „Добър ден“ и се засмя. Видях, че на рамото има татуировка и разбрах, че и той навярно не е ангел, който лети без видими белези: и той се заглеждаше в краката на високи момичета; и той се опитваше да отвърне, ако някой го уязви. При следващото ми гостуване в дома на Латинка разбрах, че розовите очила от първото ми посещение са нереални. Предната вечер Марин отново се върнал пиян и спал на кушетка в кухнята, защото не могъл да се изкачи до втория етаж. Сутринта Владек го събудил трудно и едва го отвел на работа… Миловидната годеница на Коста предупредила, че ако те двамата не живеят на самостоятелен етаж като ново семейство, тя ще се върне при родителите си…

Преди да заминем за Испания, Латинка дойде да ни изпрати и между другото: „Моля те да попиташ в градчето Матаро, където отивате, дали нямат място за мен. Още мога да работя каквото поискат, само да не съм с моите непоправими бандити! Толкова ме ядосват, че и за бъдещи внуци не милея вече!“

Разбрах, че е имала не особено приятна вечер в компанията на синовете си и техни приятели. Владек, който вярвал в мисията си на утешител, останал с Марин до среднощ, но после отишъл в таванската си стая… Латинка искаше да изглежда невъзмутима, усмихваше се, ала виждах как се задъхва от тревога и навлажнява устните си, пресъхнали от напрежение. Отново ми стана мъчно за нея — както при първото ни заминаване. Обещах й съобщя и да я повикам, ако намеря работа в Матаро.

След два месеца, като й се обадих и казах, че има някакъв шанс да бъдем задълго заедно на чужда земя, тя извика: „Не, не! Не мога да оставя децата си, щом Владек има вяра, че Бог може да поправи Марин. В тежки нощи ми се струва, че звездите са черни светулки и на света не съществува нищо светло. Но сутринта виждам, че съм се измамила, денят започва отново; синовете ми обещават, че повече никога… Искам да бъда тук, когато ще стана баба!“ — тя отново дойде в добро настроение и разбрах, че тревогите ми за нея са били напразни… Латинка продължава да мисли, че ако изтърпи изпитанията си в този живот, в някакъв следващ живот на земята непременно ще й бъде по-добре.