Мариана Тинчева-Еклесия - Опасен подарък за рождения ден

— Мамо, ти какво ще направиш, ако получиш 5 милиона долара, наследени от твоя починала сестра в Америка? — Яни постави най-голямата порция на рожденичката, но не очакваше, че въпросът ще я затрудни.

— 10 милиона? — повтори въпроса и огледа всички наоколо: — Сигурно ще купя жилище за вас, за да живеете самостоятелно, да имате свои деца… Ще купя нов дом и на Андрей, за да има къде да посрещни свои приятели. Ще си купим кола, ще пътуваме много… Няма да чистя входовете, а ще си почивам, защото вече чувствам годинката на гърба си — тя отново погледна свещичките върху тортата.

— Мамо, ти сега забрави да кажеш, че ще направиш дом за гаврошовци. Помниш ли преди четири години като доведе вкъщи едно момче без родители? Беше открила в него дарба да прави фигурки от кал и реши, че ако имаш пари…

— Сигурна ли си, че нямаш сестра в Америка? — Яни вече виждаше и новия дом, и колата, и децата си…

— Сигурна съм. И не бих желала децата ми да наследяват богатство, за което не са работили! По-добре е да сме заедно тук, да завършите и да започнете да печелите… Наздраве! — тя вдигна чашата, в която Андрей й наля с вино.

Звънецът звънна. Преди да стане, Яничка вдигна чашата си и каза:

— Наздраве, хубава, но старомодничка наша! Нали разбираш колко печелиш с честен труд — около триста лева. — обичаше да казва, което мисли, но за да не засегне майка си, я целуна: — Вече чувствам, че като се върнахме от пътешествието в страната на мечтите, достатъчно ни е щастието на този рожден ден! Ако не е мама, нямаше да бъдем и ние; нямаше да имаме това жилище… Я да видим кой идва за празника?

Беше съседката Ванда със саксия от райската й градинка на балкона. Десет години по-възрастна, тя не забравяше рождения ден на Антония, защото си бяха като две сестри. Яничка я покани, гостенката пристъпи прага, ала като видя празничната маса, се смути:

— Идвам само да поздравя едно пораснало „момиче“, да му честитя рождения ден и да пожелая мир на цялата ви къща! — тя остави саксията пред Антония, прегърна я и поиска да си отиде. Но Андрей вече носеше стол за гостенката и го пъхна в мястото до майка си.

— Чакахме те! Има порция и за теб, и за чичо Митко, ако позволиш да го поканим…

— Ще го поканиш, ако е вкъщи. — през лицето й сякаш мина ток и не се въздържа: — Трябва да се качиш до седмия етаж, там гледа „Дързост и красота“, защото иска да играе на живо Ерик Форестър с млада любовница…

— Внушаваш си! — Яничка поиска да я развесели: — Американеца Ерик Форестър от филма е богат, а пенсията на чичо Митко е 160 лева. През зимата не му стига за кутия шоколадови бонбони — да не мислиш, че неговата млада Ева ще го търпи без пари? Тя е на 30 и може да си намери младо гадже. Той пак се върне при теб…

— Хич да не си идва; на мене ми стига срама хората да говорят, че старият ми глупак се е „подмладил“. Разправял пред пенсионерите вън, че искал да прилича на Ерик Форестър… Развратник! — тя сложи ръката си на устата, защото не искаше да изговори такава дума пред масата и да обърка празника на съседите, но нали трябваше да излее болката си на пренебрегнатата „жена на Форестър“…

Когато Ванда се успокои и отпи глътка вино, започнаха новините. Появиха се десетки млади българи, пожелали да бъдат доброволци във войната на САЩ с Ирак. Преди седмица съобщили, че за тази цел на българските момчета предлагат по сто долара на ден — сума, почти равна на средна месечна заплата тук. Ванда пък разбрала и каза, че американците ще дават на чуждестранните доброволци по шест хиляди евро на месец. Като чу тази цифра, Тома стана и извика: „Отивам!“ Приеха го като шега, защото никой не можеше да си го представи с пушка или друго средство за убийство… Секунди след съобщението и Андрей вдигна ръка: „Отивам!“ Около масата се засмяха. Всеки си даваше сметка, че мъжете в компанията искаха да заминат на война не от лични убеждения за справедливост, а защото Америка, по-голямата военна сила, предлага на чужди волнонаемници 6 хиляди евро на месец. Тази сума работник в производството на хляб или един учител в България би получил за четири-пет години. През ума на двамата кандидат-доброволци не минаваше мисълта, че могат да бъдат убити заедно с други американски войници, получили за същата работа повече от тях.

Антония отмести порцията пред себе си, останала на половина.

— Не знаех с какви мъже живея под един покрив — не са носили пушка, но искат да бъдат войници на живо, за да печелят. А защо не попитате колко ще получат хората на Ирак, чиито къщи ще бъдат разрушени и децата им ще бъдат убити?