Сибин Майналовски: Хамелеонът

Малко по-навътре в двора на „Стар’с Енд“ вече ни очакваха отрупаните с деликатеси и маркови напитки километрични маси. Възрастни мъже с безупречни маниери, облечени с модерните напоследък ретрофракове, сновяха сред огромната тълпа гости и дискретно помагаха на всеки да се ориентира сред цялото това изобилие. Вярна на древните си мексикански корени, си взех чаша текила и започнах да водя куп безинтересни разговори с познатите ми личности, с които се бях срещала по време на десетгодишния си стаж в „Gossip.com“. Забелязах, че всички останали постъпват също като мен: губеха си времето в празни приказки и чакаха великото събитие — появата Му. Понеже никой не можеше да си представи, че рожденикът ще пропусне да вдигне наздравица за собствения Си юбилей.

Наближаваше полунощ, но „Стар’с Енд“ бе окъпано в светлини. Малко преди имплантираният в китката ми хронограф да покаже 00 часа Републиканско време, изведнъж тези, които стояха по-напред, се оживиха. Постепенно всички замълчаха и се взряха в един от балконите на хасиендата, от двете страни на който изникнаха огромни 3D-екран. Точно в полунощ вратата му се отвори и пред смаяните ни погледи се показа Той.

Доколкото знаех, това беше първата Му поява пред толкова много хора. Никога не бе давал интервюта, никога не се бе появявал в официалните трибуни на парадите в чест на Деня на Републиката, никога не бе позволил грандоманията да Го обхване дотолкова, че да възложи на някого да напише биографията Му или да направи тривизионен филм за Него. 99 на сто от хората (включително и аз) дори не го бяха виждали на холограма!

Постепенно шокът ми отмина и инстинктите ми на светски репортер заработиха отново. Почти без да се замислям, забелязах, че косата Му е толкова побеляла, че приличаше не на 40, а на 90-годишен старец. Беше облечен по всички правила на стила „антимодерн“ — изцяло в черно: черна риза, черен панталон, черно кожено яке и черни очила.

Неколцина от гостите, осъзнали, че им се удава историческа възможност, посегнаха към холоапаратите си.

— Приятели, моля ви, няма нужда от холограми — заговори Той. Гласът Му, властен и едновременно странно мек, се донесе до нас без никакви смущения или изкривявания от хилядите квадроговорители, пръснати навсякъде из градината. — В момента това, което виждате и чувате вие, се чува и вижда из цялата Република. Помолил съм малката ми суетна реч да бъде предавана от всички тривизионни и радиостанции, а също така на живо и по Интернет. Разбирате, че с това вашите холограми се обезсмислят и губят от сензационната си стойност.

Всички се сепнахме от изненада. Републиканско излъчване? Подобно нещо се беше случвало само веднъж в Републиката — преди десетина години, когато президентът се обърна тържествено към нацията по повод присъединяването и на последната провинция към общата свръхдържава.

— Но да вървим напред. Въпреки че на пръв поглед не личи, честно казано, въобще не се чувствам добре. Но така или иначе, позволете ми да ви приветствам с добре дошли на 40-ия и последен мой рожден ден.

Не можах да повярвам на ушите си.

— Да, приятели мои, аз умирам. Аз, Арчи Дженингс, съм така прояден от рак, че едва ли ще мога да изкарам още два месеца. Не че имам намерение да живея толкова дълго. Но понеже не искам след смъртта ми в медиите и по Интернет да текнат потоци помия за мен и за живота ми, затова ви поканих тази вечер. Исках да чуете всичко от моята уста. А на всичкото отгоре винаги съм обичал драматичните жестове, понеже съм актьор по душа.

Първо трябва да ви призная, че истинското ми име не е Арчи Дженингс. Когато се раждах, живеех и работих в една скапана държава — вече Републиканска провинция в Източноевропейския сектор — се подвизавах с кръщелно име, което няма да ви говори нищо. още тогава се занимавах с журналистика, но благодарение на факта, че не желаех и не можех да се унижавам пред нищожества, не можах да пробия там. Затова преди 14 години със „зелена карта“ и 200 долара в джоба слязох от самолета тук, в сърцето на Световната Република. Бях 26-годишен, млад, нахъсен и озлобен на половината свят… както и твърдо решен да се утвърдя в живота. И успях.

Четири години чиракувах в най-различни медии, докато натрупах опит, репутация и пари. Веднага вложих и трите в създаването на „Мултимедия Нюз Корпорейшън“ — чрез подставени лица, разбира се. Когато след две години работа вече бяхме на върха, изкупувайки „Асошиейтед Прес“, „Ройтерс“ и още куп джуджета, които ни се пречкаха из краката, реших да изляза на сцената и го направих — под ново име… а и под нова външност. За целта пръснах цяло състояние. В момента цялото ми тяло е претъпкано с импланти, които още дълго време няма да се появят на пазара, тъй като по мое нареждане съществуват в един-единствен екземпляр, а цялата документация по създаването им е унищожена. Един от тези импланти контролира гласа ми, друг — цвета на очите ми, трети — мускулите и чертите на лицето ми, четвърти — походката ми… Направих всичко възможно, за да се отърва от старото си тяло — източник на подигравки от почти всичките ми познати… и най-вече жените.