Сибин Майналовски: Бащата

Горе-долу по същия начин се справих и с кучетата, и с пазачите, и с охраната, и с малцината „приятели“ (хе-хе, какви приятели?…) на дебелия, които бяха в къщата. Естествено, мисълта, която свърши работа, бе по-различна (все пак това бяха живи същества), но принципът на действие бе един и същ. Крайният резултат бе, че най-спокойно влязох в дома на Сколети, сякаш лично самият той ме бе поканил на гости. Не ми беше трудно да открия стаята му — просто трябваше да следвам миризмата на кочина, която се носеше като тънка нишка из огромната вила. Когато стигнах до вратата, дочух как Сколети бясно се дере по радиостанцията:

— Пост 1! Пост 2! Къде сте бе, мътните ви взели?

— Не се хаби излишно, Сколети — обадих се спокойно аз зад вратата.

— Кой си ти?! Кой си ти, бе???

Усещах как вече истерията е на път да го завладее изцяло.

— Никой — отвърнах аз и минах през вратата. Сколети се опули, сякаш бе видял теле с три глави. Вътре в стаята бе страхотен безпорядък. Самият стопанин на огромния дом лежеше (той не можеше просто да седи заради огромния си търбух). Клюките гласяха, че заради тлъстините си е станал импотентен; той всячески се мъчеше да ги опровергае и затова се грижеше около него и нерезите му постоянно да има по една-две девойки. Представих си как моята дъщеря е била в тази кочина, как десет — а може би и повече — души са й се изреждали и в цялото ми тяло ми пламна луда омраза. — Аз съм никой. За повечето хора означавам нещо, но за теб съм просто никой. Ти не си човек. Ти си свиня и затова ще умреш като свиня.

— Почакай малко! Нека се разберем като хората — замънка Сколети, опитвайки се да се изправи на крака. Усещах как мъти нещо, но не успях да разбера какво точно, докато не извади изпод възглавниците на дивана един „Колт“, 45-и калибър, и не изпразни барабана му по мен. Естествено, не помръднах от мястото си — нямаше и за какво. Тежките оловни куршуми минаха през тялото ми, без да му сторят нищо. Майтап работа — просто въпрос на концентрация. Ухилих се — за трети път този ден. А не се бях смял от онази вечер…

— Грешен опит, Сколети — започнах да се приближавам бавно към него аз. Той намръщи лице, като същевременно с това продължаваше да стои оцъклено от изумление. Ефектът бе доста комичен, да ви кажа честно. — Я ми кажи, сънуваш ли кошмари?

— Ъ?

— Сънуваш ли кошмари, питам! Въобще сънуваш ли нещо?

— Ъ-ъ-ъ, да…

— Тогава след малко за теб започва последният от тях — ама този път наяве. — Докато той отчаяно се мъчеше да наподоби мозъчна дейност, бръкнах в джоба си и извадих последната снимка на Мариан. Беше изпомачкана, понеже вече две години я мъкнех постоянно със себе си, но все още поразителната й хубост не можеше да не бъде забелязана. — Я ми кажи, познаваш ли това момиче?

Лицето му стана аленочервено. За момент си помислих, че ще получи инфаркт и ще ми отнеме радостта от отмъщението. Да, ама не. Оживя. Такива като него лесно не мрат.

— Да, Сколети. 30 октомври, преди две години, най-вероятно тук, в тази клоака. Колко бяхте — десет? Двадесет? Съдебният лекар каза, че влагалището й е било толкова разкъсано, че се е наложило едва ли не да го събира парче по парче преди погребението. Колко нереза бяхте? Или не си ги броил? Или въобще си гледал без всякакъв интерес, понеже вече не ти става и не можеш да се възползваш?

Докато говорех, сълзите ми отново бликнаха. Оставих ги да текат. Докато не ми пречеха да виждам последните мигове на гадината, станала причина никога да не стана дядо, нямаше проблем.

Сколети пребледня.

— А, спомни ли си? Значи все пак нещо е минало покрай мазния ти поглед и е влязло в затлъстелия ти мозък. Похвално. Знаеш ли, ако не ми се налагаше да те убия, може би от теб щеше да излезе нещо. Сега вече обаче е твърде късно.

Беше направо жалък. Зачудих се как хората в Айрънвил можеха да треперят от него, когато луксозната му тъмносиня лимузина обикаляше из улиците на градчето. Е, вярно, те не го бяха виждали така, както сега го виждах пред себе си аз.

— А сега, моля да ме извиниш, обаче ще прекъсна гласните ти струни, понеже ушите ми не са първа младост. Пък и по природа не съм жесток и не обичам да слушам писъци.

Протегнах ръце , така да се каже, към него. Той се опита да се дръпне, но безуспешно. Лявата ми ръка стисна езика му, докато дясната на бърза ръка се провря между сливиците и ларинкса му и скъса гласните му струни. Дръпнах се назад. Сколети се опита да изпищи, но от гърлото му излезе едва доловим хрип… вероятно като този, който последен е излетял от тялото на умиращата ми дъщеря.