Мариана Тинчева-Еклесия - Портрет за Лувъра

— Мамо, защо никога не си поискала да те нарисувам?

Кристина долови сърдития тон и отвърна само:

— Защото никога, откакто порасна, не си пожелал да ме видиш в своя рисунка, момчето ми! — тя докосна приятелски рисуващата жена и добави: — Не ви казах, че моят син е в последния курс на Художествената академия, той също е художник, но работи в модернистичен стил за известно списание.

Младият мъж опита да откъсне вниманието си от гостенката, затова целуна момичето до себе си, но пак се върна към художничката и майка си:

— Мамо, дамата иска да те представи по-млада и по-хубава, но това не си ти! — подпря с две ръце брадичката си, постави лакти на масата и от нескритото му вълнение питиетата в чашите се олюляха. Кристина долови, че синът й може да провали вечерта, затова пак се засмя:

— Съжалявам, че не изглеждам така в твоите очи. Все още пазя детските ти рисунки, под които пише: „Това е мама“. Тогава ти беше друго момче. — гласът й беше хем спокоен, хем в него се долови носталгия за миналото й, навярно близко с времето на художника от Монмартър. Ръката на художничката очерта кръг край лицето на портрета върху листа и с пастелите се опита да постигне сияние, отразено от доброто сърце и кроткия глас, с които една майка отвръща на недоволното си момче. За миг настъпи тишина. Андрей попита приятелката си дали харесва рисунката на тази художничка, а тя предпазливо отвърна: „Мисля, че ще се получи.“ Оркестърът се включи с лека мелодия като полъх на вятър в задушната вечер. Моника продължи да рисува, без да отпие глътка от натуралния сок, без да обръща внимание на погледите и репликите на младия мъж, чиито ръце почти непрестанно трепереха. Когато оркестърът спря за поредна пауза, художничката положи рисунката пред модела с въпрос:

— Желаете ли да променя нещо?

Жената се засмя и с изненада извика:

— Чудесна е! Мисля, че имате и талант, и сръчност, затова би трябвало да сте известна. Благодаря ви, тази вечер докоснахте сърцето ми!

Моника тихо отвърна: „Радвам се!“ и започна да събира пастелите, сякаш забравила, че трябва да получи пари. Кристина бързо бръкна в чантата си, извади портмонето, попита колко трябва да заплати за портрета. Слабата, в старомодни дрехи, се смути, както винаги, щом трябваше да изговори сума за своя рисунка:

— Обикновено вземам двадесет лева, но за вас може петнадесет — за нея тези пари бяха много, а за сина на модела — едно питие. Сега той предвари ръката на майка си, стовари върху масата банкнота от два лева, сведе очи, за да не гледа лицето на художничката и гласът му удари:

— Би трябвало два лева да са ви достатъчни, тръгвайте по-бързо!

Майка му като че не разбра веднага какво се случи, постави почти едновременно с него две банкноти — от двадесет и десет лева, за да възнагради по-добре художничката, но не успя да спре ръката на момчето си — той грабна парите с предупреждение:

— Тези банкноти дай на мен, иначе ще скъсам портретчето ти!

— Няма да ти позволя това унижение! С какво не можеш да се примириш — че някой рисува по-добре от теб?

Пръстите му се протегнаха към листа с рисунката, но Кристина стисна китката му:

— Веднага напусни ресторанта и не се връщай вкъщи при мен! Не мога да понасям егоизма ти! — гласът й беше невъздържан и накара хората от съседната маса да се обърнат. Андрей пусна банкнотите и рисунката, изтегли ръката си, пъхна я в джоба и вече спокойно отговори:

— Оттук не можеш да ме прогониш, защото ресторантът не е твой. Имам ли право да се върна поне за малко в хотелчето ти, за да си взема багажа?

— Само с мен. Дай ми ключовете на колата, не искам повече да те търпя. Знам, че аз съм виновна, защото всичко, което правех, беше с мисълта да осигуря теб…

— Но от три години ме заплашваш, че ще ме лишиш от наследство и ще дадеш хотелчето на талантливи, бедни деца от града.

— Не те заплашвам. Все по-често го мисля и ще го направя. Познавам благородни, скромни деца, които биха могли ме обичат. Ти не обичаш никого, освен себе си — тя вече не искаше и не можеше да спре чувствата си. — В твоите картини се отразява душата на онзи, който забива нож в гърдите на всеки срещнат и по пода остават капки кръв. В твоите рисунки няма добро и красиво, там властва хищникът… Съжалявам, че го казвам в присъствието на Славея, но и тя няма да се омъжи за теб.

— Кой ти дава право да говориш от нейно име? Тя ме обича. Нали ще се омъжиш за мен, Бебчо? — поиска да целуне момичето, но то вдигна чашата си, поднесе я към устните си и каза: