Мариана Тинчева-Еклесия - Автопортрет с молив и гълъб

Осъзнатата ми заблуда е, че пиша със страст — искам да променям: да забраня продажбата на наркотици, да спра проституцията, да издам закони против войните, корупцията, убийствата; искам да забраня излъчването на филми с агресия и насилие, защото са опасна зараза за духа. Искам красивите цветя да не повяхват, да не умират деца, да няма болести и страдания, да няма смърт от човек към човека… Когато разбера, че „сътвореният“ от мен свят е непостижим в земни условия, се питам какъв е смисълът от страниците, които могат да бъдат унищожени, преди да се превърнат в модел за живот? Тогава гася екрана на компютъра, излизам вън, насочвам стъпките си към къщи на хора с добро сърце, вечеряме заедно и пием домашно вино. За мен това са радостите на истинския живот.

През 1991 г. открих, че Бог съществува по неподозиран от нас начин — Той наистина може абсолютно всичко, ако пожелае. През 1992–1993 г. Той прояви някои чудеса, сходни с тези, описани в Евангелието. Изненадата ми беше огромна и реших, че няма смисъл да пиша статии, книги, да правя пластики, а трябва да се моля непрекъснато! През 1994 г. попаднах сред хора в инвалидни колички: някои бяха парализирани от деца, други в напреднала възраст. Сега изненадата ми стана безпределна — защо Бог, Който може да ги излекува напълно само за един миг, без усилие, не е направил това? Защо никой от тях не Го е помолил? Тъй като много исках да спра страданията на болните, започнах да моля Иисус Христос да помогне на хората в незавидно състояние! Но Бог не искаше да извърши добро чудо над тях: те оставаха все така безпомощни, неподвижни, незрящи, безсловесни, слаби по моя човешки възглед за благодатно състояние. Тогава реших, че щом се измъчвам заради тях, трябва да им помагам реално в живота — според собствените си сили. Да отида при онези, които са самотни и болни, за да им занеса цветя и ябълки от градината; да изкъпя тялото на трудно подвижна жена, да прочета разказ на някой, загубил зрението си… До 45-та си година не бях боледувала, така разбрах, че здравето е най-ценният подарък, който съм получила от Бог. До тогава дори не подозирах, че има хиляди неизлечимо болни хора, и моето най-голямо разочарование беше, че не мога да бъда Христос, Който казал на болния: „Стани, вземи постелката си и върви!“

В спалнята до нощната си лампа имам малка кожена торбичка, в която са пъхнати две писма, получени неочаквано. Първото е с дата 5 декември 2000 г.

„Уважаеми приятелю, в края на големия юбилей се обръщаме към теб в знак на признателност за твоя принос и подкрепа. Благодарим за доброволния ти труд в «Каритас», за всеки дар, духовен или материален. За всяка минута от споделеното време, за всяко дело на любов и надежда. Благодарим за топлотата, вярата, усмивката, приятелството, с които обгръщаш страдащия, за да преоткрие в сърцето си пътя към Божията любов. Фондация «Каритас», България.“

Второто писмо е от май 2001 г. от хоспис „Милосърдие“. Адресирано е като диплом, в който Управителния съвет изказва благодарност за многогодишния ми доброволен труд в хосписа. Не очаквах тези послания, защото бях сигурна, че не ги заслужавам: исках да бъда Христос, за да излекувам с молитви болните и страдащите. Но когато се налагаше да се грижа за тях непрекъснато месеци или години — аз се отричах от нуждаещите се. Не исках да принеса себе си в жертва заради човек, който отнема личната ми свобода и така ме лишава от радостите в света. Въпреки самосъзнанието ми за недостойнство, щом получих двете писма, открих, че дори малкото добро може да се превърне в сила, която свети и стопля вселената. Защото всеки човек е една малка вселена. Голямата ми радост е, че такива благодарствени писма за доброволен труд получиха стотици хора. Не зная дали те пазят своите листчета. Аз пазя своите като любов, която никога не би трябвало да унищожа, защото е посветена на Бог. Както на Него и хората са посветени всички разкази, прочетени в делниците ми от Книгата на Живота. Съзнавам, че истината, споделена в тях, е само частица от голямата истина на живота, която друг пишещ, при други обстоятелства, би пресъздал по свой начин. Но от това, че Едната истина може да има много очи, много начини да бъде възприета и описана, не отнема правото ми да пиша това, което чувствам и в което вярвам.

Авторката

© Мариана Тинчева-Еклесия

Източник: http://bezmonitor.info/

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/10427)

Последна редакция: 2009-02-10 15:10:00