Мариана Тинчева-Еклесия - Реквием

Все пак аз бях нейно дете, а тя по цяла нощ плетеше чорапи за всички; учеше ни заедно да правим лехи в градината, да садим зеленчуци, да берем плодовете на посаденото… Когато отраснахме, братята и сестрите ми се разотидоха по градовете, създадоха свои семейства. От време на време пращаха вести за себе си, после спряха. За мама оставаха малък спомен — снимка с нея, преди да напуснат селото ни. Не съм се сетила да преброя колко са пожълтелите снимки на стената в нейната стая…

Споменът за детството ме затрупа с много въпроси и в този момент тя влезе с наръч дърва:

„Мислех, че до края на годината няма да дойдеш при мен. Грешката си е моя, че ти казах истината, но не мога да я отнеса в гроба. По-рано ми тежеше тайната, сега ме е страх да не ме забравиш…“ — стовари бремето на душата си заедно с дървата.

Страхът от самота в тази възраст все по-настоятелно я тревожеше, превръщаше се в натрапчивост. Тя свързваше уединението си със споделената преди три години „семейна тайна“. Преди много години, в техните младини, докато баща ми косил трева в двора на църквата, ненадейно намерил бебе в пелени. Той така се изненадал, че не посмял да го вземе в ръце. Веднага повикал свещеника, помолил го да бие камбаната, да се събере народа да каже чие е това дете. След кърската работа народът се събрал едва привечер. Гледали, питали, мислили… ничие. Никой не бил виждал невяста в очакване. Освен това бебето било почти на месец. Свещеникът казал, че детето е дар за селото, сиреч хората тук трябва да вдигнат Дом за деца без родители. И същото лято до църквата бил захванат Дома за братята и сестрите ми… Пък бебето, намерено в пелени, съм била аз.

„Ти беше най-хубавото дете, което съм виждала: беличка, пухкава, засмяна, гласовита. Още като те донесохме вкъщи, разбрах, че ще пееш!“ — мама ми разказваше „опасната тайна“ и сякаш отново ме виждаше в тревата. После цяла година заключвала портата от страх да не се върне жената, която ме е оставила. Седем години след сватбата с баща ми нямали свои деца, а толкова искали едно гласче да разбужда нощите им… „Никой ли досега не ти е казвал, че не съм те родила аз?“ — мама се страхуваше от саморазкритата истина; от начина, по който ще я приема. Аз я прегърнах: „Не е вярно, че съм родена от друга жена. Никой на този свят не може да ме обича повече от теб!“…

Преди много години хора от селото ми бяха разказали за детето в двора на църквата, за това как мама заключвала портата да не дойде „онази жена“ и да ме познае. Как ме криела в стаите, щом към нашата къща идвали непознати. Как плакала, когато за първи път чула името ми по радиото. И как й стига това — да живее със снимките, да събира пари за децата си, да плете чорапи, защото когато се върнем, може да е студено…

Над селото се здрачаваше. Тревата на градината в нашия двор беше неокосена, ореховата шума гниеше с мирис на йод, изпълваше въздуха с невъзвратима носталгия за времето, когато имах много братя и сестри. Поисках да изляза, да отида към църквата и изоставения от много години Дом на онези, чиито снимки навярно само майка ми все още пази, защото все още ги нарича свои деца. Но не тръгнах натам. Докато стъкмяше печката, мама попита:

„Не искам да те притеснявам, но ми е мило да знам дали ще си дойдеш за Нова година… или пак ще бъда сама?“

Не можех да й призная, че най-близкото време, в което отново ще мога да мина от тук, е след четири месеца. До пролетта дните ми бяха разделени на часове, на минути… Извадих от чантата голям шоколад и й го подадох:

„Изяш го, трябва да се подсилиш. Утре ще опека пиле, ще ти оставя пари. Ще потърся човек, който да се грижи за теб срещу заплащане…“

„Не искам шоколада и парите ти!“ — мама закова поглед в лицето ми, но не изрече: Искам да останеш при мен! Примирено сви рамене, наведе глава и каза тихо: „Разбирам те. Знаеш, че никога не съм искала да те спирам, но вече не мога да се справям сама.“

„Тогава тръгваш с мен за Италия! Така ще бъда по-спокойна и ще чувствам присътвието ти.“ — взех втория шоколад и седнах пред масата, където беше подредила в панера дъхави дюли.

„Да тръгна с теб?“ — тя като че ли за миг се съгласи с предложения изход, ала седна на другия стол с нов въпрос: „Не си ми казвала какво мислиш да правиш с къщата, когато вече ме няма?“

„Ти винаги ще живееш тук, за да се завръщам. Знаеш, че си част от родината ми и ако те няма…“ — замълчах, но мама продължи на глас думите ми:

„Няма да идваш никога повече, защото няма смисъл. Ще продадеш къщата, двора с градината…“ — натъжи се.

Читать дальше