Мариана Тинчева-Еклесия - Среща край параклиса

— Щом не искаш, насила не може — погледът му спря върху расо и детски дрехи. — Мъжът ти сигурно е бил свещеник, а синът ти е още малък… Бил е малък, лека му пръст! — направи кръст пред гърдите си, после се наведе, вдигна расото, навъртя го няколко пъти около лакътя, премести стол до стената; поиска да затули отвора с черната дреха, но жената скочи изведнъж, дръпна стола с все сила и видя разтворената плащеница как покрива пагоните на военния.

— Трябваше да потърся нещо друго, нали? — метна расото нависоко. Едва сега усети и болката, и безсилието на прокълнатата си душа. — Все пак, няма да те оставя да умреш от студ и от глад. Ще те накарам да ядеш грозде. С гроздето от това лозе ще издържиш до пролетта!

Отупа дрехите си, взря се в лицето на младата и видя, че от него се отцеждат последни мигове живот.

— До пролетта нещата ще се оправят, ще свършат гърмежите — опита да намери кошница, в която да набере грозде по видело, ала веднага след думите му се чу гръм. Огнен взрив заличи надеждата му за край на полесражението. — Идиоти! — изпрати закана с глас и ръка, излезе навън, обзет от безумството, с което вървеше по пътя преди минути и пееше. Приличаше на човек, забравил откъде идва, накъде отива, кому принадлежи, на кого служи… Направляваше го невидимата ръка на инстинкта, да набере грозде, да нахрани жената, останала в къщата, да спаси!… Краката му спряха до редовете с главините, откъсна чепка грозде, поднесе го към устата си, сдъвка го наведнъж. Започна да къса още и още, ала като нямаше къде да го побере, сне каската си, обърна я с отвора нагоре, напълни я и се върна в стаята: — Яж! — изсипа гроздето върху масата и то се търколи в прахоляка. Ръцете му трепереха от неподчинението на жената. Грабна грозд, отиде до нея, стисна челюстите й с една ръка, с другата се опита да напъха плодовете към гърлото. — Гълтай, клетнице, нямаш друг изход!

Чу само звук на гръклян преди обесване, после зърната се върнаха, залепиха се в лицето му със сила и злост.

— Ще те смачкам! — запуши устата й, за да докаже надмощие. Като стисна останалите гроздови зърна с длан, изцеди сока им върху пода, бутна тялото на непокорната към отворената врата. — Сега ще идеш до зидовете на параклиса да те убия. Щом последното ти желание е да умреш ще го изпълня!

— Ти ли ще ме убиеш? — тялото на жената се хвърли върху неговото, в ръката й блесна нож, укриван под наметалото. Поиска да стовари острието върху гърдите му, ала ръката му улови китката й, стисна я и я обърна.

— Негодница! Докато аз съм брал грозде да я спасявам, тя е искала да ме убие! — чу падането на ножа: пусна ръката й; с длани стисна раменете й силно, плъзна ги към гърлото, спря о челюстите… — Защо поиска да ме убиеш? — устните му попитаха нея. Или себе си. Опита се да изправи огънатото й тяло. — Защо трябва да те убивам? Досега никога не съм убивал, не съм вярвал, че ще играя войната на живо… Бях момче, когато поисках да служа на войската. Не съм мислил, че ще изпращам залпове срещу невинни хора и храмове.

Сети се на надгробните кръстове край параклиса, за Разпятието, за разрухата на града, за безсмислието на победата. Потърси очите на жената до себе си, но здрачът все повече затуляше изворите на светлината.

— Прощавай. И аз не исках да те убия — тя събра косите си в дланите. — Но каква е вината ми, че загубих всичко, събирано с много любов години? Кой и кога може да върне детето ми? Кога отново ще чуя сладкия глас на мъжа си?

Тялото й, от много дни стегнато в мъка, в един миг на слабост се отпусна, поиска да падне, ала пак вкаменя,

— Не исках да те убия, но не искам и да ме спасиш. В топлите дни се молех да живея честно върху тази земя, да я сея с цветя и добри помисли, да копая лозите й, да заспивам до рамото на мъжа, който молеше здраве и благочестие за всички живи. Затова не избягахме в скривалищата на града, вярвахме, че ще ни пощадите…

Най-сетне от гърлото й се чу ридание, но, за да го спре, захапа устните си. Войнът се отмести крачка назад.

— Не знам. Нали видя, че съм тръгнал към града?

— При кого отиваш? — въпросът й беше нечакан.

— Не познавам никого, но исках да се махна от фронта — призна само за себе си.

— Избягал си? — отиде до него, ръцете й го намериха в мрачината.

— Не съм. Не съм дезертирал, но не искам да бъда повече човек-машина. Много години изпълнявах заповеди, издавах заповеди, учех момчетата да стрелят точно. И твоят син щеше да стане войник — изрече като оправдание, но жената стисна дрехата на гърдите му.