Мариана Тинчева-Еклесия - Свещичката

Самотна майка с момченце от петия етаж беше оставила на масата покъртително писмо за бездушието на Общината, която не иска да намери жилища в района на изселените, но думите й за училището на детето и нейната работа не решаваха посоката й…Преди да слезе за последен път по разбитите стълби, тя се отби в стаята на Антония и я намери безобразно самоостригала косите си почти до кожата, за което обясни: „И аз протестирам. Но не мога да тръгна на никъде. Предлагат да ми пренесат багажа в старчески дом, но не мога да си представя, че ще живея с друг болен човек в една стая и ще завися денонощно от него. Не вярвам, че на здрави хора ще им бъде приятно да съжителстват с мен, затова оставам тук!“

„От първи октомври спират тока, така че не можеш да правиш нищо.“ — съобщи майката с момченцето на девет години. „Имам газов котлон, на него ще топля вода… Като започне ремонта след месец, ще включат тока. Не ме мисли…“ — представи си лесно бъдещето Антония. Но не стана така. До средата на ноември, щом сви студа, електричеството остана изключено, понеже фирмата отложи ремонта за пролетта. На самотната обитателка предложиха квартира в района, но тя отказа — държеше да остане на мястото си, защото нямаше пари за свободен наем. И остана за дългите нощи, за кратките есенни дни без електричество, без телевизор и радио, без отопление… Млада жена и млад мъж от църквата идваха през ден да й носят храна, да заредят бързо опразващата се бутилка гас; да й купят кибрити и свещи за вечерите, за нощта, за мрачните утрини. „Как са живяли хората преди сто години без електричество?“ — утешаваше ги Антония и прегръщаше бутилката с топла вода като бебе. — Снощи като угасих свещичката и си легнах, изведнъж под затворените ми клепачи се появиха цветни сърца: те идваха отдолу и вървяха нагоре… Беше толкова красиво, че започнах да викам: „вие сте живи, вие сте с мен в стаята!… Бях много щастлива, защото разбирах, че не съм сама.» — говореше въодушевено и бързо се пъхна под юргана.

Преди началото на декември падна първия сняг — като шега, която напомняше на гълъби и врабчета, че започва зимата. Една вечер, докато вятърът олюляваше безлистните клони на дърветата и пламъкът на свещичката до прозореца танцуваше по тавана, около 40 годишен мъж помоли пазача на сградата да се качи при самотната госпожа на третия етаж. «Знае ли за вас?» — недружелюбно попита пазачът, загърнат в шуба. «Не. Но аз зная за нея от хората, които заминаха…» — отвърна кратко. Беше добре облечен, затова не можеше да се разбере какво може да иска от онази самотна, остригана бабка. Портиерът се съгласи, предложи фенер на непознатия и го помоли да си тръгне до 20 минути, тъй като в сградата не се допускат външни хора. Мъжът взе фенера, включи батерията и погледът му срещна разрухата, мизерията, запустението, останало след последните обитатели. Когато намери стаята на третия етаж той почука, влезе в незаключената врата и се представи в студения полуздрач. Антония попита с какво може да му бъде полезна, и без излишни думи той й каза: «В последните дни ние с жена ми вечер гледаме свещичката във вашата стая. Отдавна се питаме имате ли храна, топли завивки, зимно облекло… Тази вечер тя ме помоли да дойда при вас и да ви кажа, че имаме свободна стая — двете деца спят през зимата в детската. Те вчера ми напомниха приказката за момичето с кибритените клечки, което искало да се стопли… Знам, че е необичайно, но ви предлагам да дойдете при нас. Не искаме да гледаме свещичката ви в студената зима, пък и едва ли ще издържите…»

«Аз съм болна, сигурно знаете… Не мога да натоварвам семейството, децата ви с моето присъствие…» — Антония заплака, преди да разкаже за сърцата, появили се пред очите й преди две вечери.

«Вероятно имате право.» — почти равнодушно каза мъжът: «Но тъй като вие не искате да безспокоите никого, предлагам да опитате поне една или две вечери. У нас ще вземете гореш душ, ще вечеряме заедно. Ако се чувствате неудобно, ще се върнете в своята стая и ще останем приятели.»

«Горещ душ?» — самотната извика, защото повече от храната и телевизор тя искаше да се изкъпе в баня с течаща топла вода: «Ако вие наистина искате да спасите един никому ненужен живот, може ли да започна с горещия душ във вашата баня? Ще ви платя за това!» — тя се измъкна изпод завивките… „Значи вие сте истинските светещи сърца, Господи!“ — тя помоли непознатия да я почака отвън, докато в полумрака се преоблече и събере малкото дрехи, нужни й за тоалет след банята. Ръката й посегна да вземе цигарите от масата, но каза на глас: „В чужда къща пушенето е забранено! И всички лоши мисли, и думи за болестта, и тревожни предчувствия… След тези сърца как би могъл човек да мисли за онзи свят?“