Джанел Тейлър - Нежни екстази

— Знаеш ли колко много те обичам? — запита тя тихо, обръщайки кестенявата си глава към изпълнения му с нежност поглед.

Той погали бузата й и прошепна самоуверено:

— Да, Тревисти очи, знам. Няма две тела и две сърца, които така сполучливо да са се намерили. Великият дух със сигурност знае и вижда всичко, тъй като ми изпрати единствената жена, която би могла да ми донесе подобна радост и удоволствие. Понякога си мисля, че е възнаградил успехите и подчинението ми по-щедро, отколкото заслужавам.

— Не е вярно. Аз съм щастливката, аз съм тази, на която Той отреди честта да спечели любовта ти. Дори като твоя бяла робиня бих била по-щастлива, отколкото в най-смелите си мечти преди. Не искам и да помисля какъв би бил животът ми, ако не те бях срещнала.

— Великият дух ме насочи към теб, мъничката ми. Той привлече твоите стъпки през голямата вода и обширната земя, за да застанеш до мен и да влезеш в моя свещен живот. Ако не беше така, силите на злото щяха да ни разделят преди много зими.

Тя откъсна очи от неговите и ги сведе към широките му гърди. Сивия орел отгатна мислите й.

— Ние устояхме на много болки и раздели през последните луни, Тревисти очи, но това никога няма да се повтори. Не прекарахме ли пет мирни зими, изпълнени с любов и щастие? — нежно я упрекна той, задето се връща към времето, когато мъчително се съпротивляваха на тази силна и съдбоносна връзка.

Срещайки погледа му, тя говореше меко и напрегнато:

— Не миналото хвърля сянка върху сърцето и очите ми, Уанмди Хота. Понякога се страхувам, че сме прекалено щастливи и влюбени. Боя се, че някой или нещо може да ни завиди и да ни раздели. Разтрепервам се всеки път, щом чуя за нови бели и за омразата им към нас. Победата им ще бъде почти спечелена, ако успеят да убият прославения Уанмди Хота и те знаят това, любов моя. Страхувам се от омразата им към теб и от отмъстителната им решимост да сразят легендарния Сив орел. Всеки път, когато напускаш лагера, не мога да си поема спокойно дъх до завръщането ти. Винаги, когато се любим, се страхувам, че е за последно. Не мога да живея без теб — извика тя със страх и мъка.

Той я притисна силно и я залюля като малко дете, което отчаяно се нуждаеше от успокоение.

— Думите на чейените са причинили тези чувства — изрече той гласно. — Не биваше да ти съобщавам детинските им страхове. Бледоликите никога не са ме побеждавали и никога няма да го сторят, Тревисти очи. Великият дух бди над моя живот и чест и няма да разреши на враговете ми да ме убият. Той е поставил безопасността на нашия народ, на индианските ни братя и земите ни в мои ръце. В битка неговата сянка ме пази и белите кучета, които крадат родните ни пасбища и сеят тук зло, не могат да ме убият. Съмняваш ли се в моята смелост и чест? — запита той, уверен в отговора, но и разбирайки, че е присъщо за една жена да се бои за любимия си повече, отколкото за собствения си живот.

— Ако на света съществува един-единствен мъж, който не може да бъде победен, това си ти, любов моя. Макар че всеки трябва да отиде при Великия дух, когато чуе гласа му. Но нима воинът знае кога ще бъде повикан?

Той се засмя и отговори уверено:

— Ще минат много, много зими, преди Великият дух да извика името на Уанмди Хота. Когато нашият син стане голям и придобие достатъчно умения, за да заеме моето място, аз ще остана тук, за да водя и защищавам народа. Никой няма да те откъсне от мен и никое вражеско оръжие няма да ме отнеме от теб.

— Но какво ще кажеш за други сили, които са извън твоя контрол и властта на Великия дух? Гледай как белите нахлуват в нашите земи. Не разбираш ли, че това е не само зло, но и добро? — възрази тя на неговата логика.

— Не съм ли побеждавал злото винаги? Не съм ли бил винаги по-силен и по-хитър? Даже силният бял форт не можа да устои на моята сила, нито пък да ме раздели от теб. Всеки път аз се изправях пред опасността и я побеждавах. Така ще бъде, докато Сияйната стрела заеме моето място.

В думите му нямаше празна хвалба или пък арогантност. Наистина нямаше воин, който да го предизвика и надвие. Винаги беше побеждавал всички сили. Но идва момент, когато дори великите мъже могат да рухнат под обединената мощ на много врагове, решили да го сразят. Не биваше да се пренебрегва силата на Сивия орел, но, от друга страна, белите знаеха какво ще бъде отражението на смъртта му върху индианците. Той стоеше пред тях подобно на непоклатим дъб и те нямаше да отдъхнат, докато не открият начин да унищожат легендата, която вдъхновяваше индианците повече от всичко друго. Може би ако беше някой обикновен воин… но не, в такъв случай той не би бил мъжът, дръзнал да се бори за сърцето и живота й.