Владимир Терзийски - Летящите чинии на Илюминатите (Том 1)

Само в този том бяха споменати над 300 подземни нефтохимически завода, без да става дума за оръжейните заводи. Малко по малко цялата картина започваше да се открива пред мен и аз започвах да виждам огромната истина. Както обикновено, тя се оказваше много по-невероятна, отколкото и най-екстремните становища за нея биха могли да я опишат.

Бях започнал да откривам един огромен архипелаг от много стотици, може би даже хиляди подземни заводи и бази, за които съвсем умишлено никой от съюзниците не беше публикувал никакви данни. Цяла Германия беше осеяна с подземни комплекси. Около всеки трудов лагер израстват десетки, а понякога и стотици големи промишлени предприятия. В последните години на войната под голяма част от тях са построени и техните подземни двойници.

По-късно един познат ми изпрати описания на подводни оръжейни заводи, които били проектирани в конструкторските бюра на генерал Ханс Камлер, за да бъдат построени под естествени водоеми или езера. Вече може би става ясно, че цяла книга може да бъде написана само върху това уникално подземно строителство в нацистка Германия. От подводните заводи до подводните градове по дъната на световните морета и океани има една съвсем къса крачка наистина. За тези подводни бази ще говорим най-подробно в моята следваща книга „Алиса в страната на чудните чинии“.

Основната причина да не се спомня нищо от съюзниците след войната за огромното немско подземно строителство е следната. Руснаците бяха като че ли най-глупавите да вдигнат във въздуха огромните подземни градове, които останаха в тяхната окупационна зона — като Нордхаузенския комплекс. Всички по-добри подземни обекти в западната окупационна зона, непокътнати от бомбардировките, са употребени веднага от Илюминатите за продължаването на техните частни секретни проекти. Твърде вероятно след кратка съюзническа окупация и смяна на „ръководството“ подземните заводи да са продължили отново да функционират, поставени обратно под охраната на същите есесовски поделения, но облечени вече в униформите на американските спец части. Всичко това обяснява защо след войната нищо не беше споменато в пресата за това феноменално немско подземно строителство.

Такава е съдбата на гигантския подземен комплекс до градчето Кала, в Тюрингия, споменаван нееднократно и в книгата на проф. Веско (1968) като рожденното място на много от Кугелблицовете. Въпреки че и досега се употребява от Бундесвера за неговите тайни проекти, той никога не е споменаван след войната в германската преса. След дълги дипломатически преговори с германското военно министерство през 1994 г. най-после ни разрешиха да влезем заедно с японския снимачен екип в началото на една от галериите и да заснемем малко кадри вътре. Официалният представител на министерството, с когото преговарях с факсове от Лос Анжелис, много се учуди откъде знам за името и мястото на комплекса в Кала. За да го успокоя, трябваше спешно да му цитирам книгата на проф. Веско, издадена в Италия преди повече от 30 години.

След като почти се бях убедил в съществуването на над хиляда подземни комплекси в Германия, у мен се зароди друго съмнение. Как немците бяха успели да издълбаят и построят тези десетки хиляди километри галерии под земята, в тези твърди скални пластове. Просто ми се струваше, че в Германия не е имало нито достатъчно работна ръка, нито нужното време за да се изкопаят огромните подземни градове — нито с пневматични пистолети и динамитни шашки, а камо ли пък с кирка и лопата. Последните две години от войната бяха твърде кратки, за да се постигне цялото това чудо, та дори и с труда на милиони роби-концлагеристи.

Когато през 1994 г. посетихме с японския телевизионен екип първата двукилометрова галерия от многото такива в Нордхаузенския подземен комплекс, отново разкрита и реставрирана от немците, ми направи впечатление, че тунелът със сечение 20×10 м беше дълбан с пневматични пистолети и после взривяван с динамитни шашки. С тази технология явно времето не би стигнало на немците да пробият и изкопаят стотиците подземни комплекси. Освен това на нито една фотография не бях виждал подземни галерии с кръгло сечение, което да показва, че немците са използвали огромни тунелокопни „къртици“, с режещи фрези отпред, големи колкото диаметъра на тунела, които го прокопават само с едно минаване.

Точно в този момент на съмнения за валидността на горните данни, след една от моите лекции в Лос Анжелис при мен дойде една жена. Без да ми казва името си, тя ми спомена, че преди много години работила в ЦРУ над някакви стари прашни разсекретени немски документи за подземното строителство, останали още от войната. В тях се споменавало за използването от немците на фантастична нова технология за пробиването на гигантските подземни съоръжения. Това били тъй наречените „акустични лазери“. Под действието на техните лъчи твърдата скала се разпадала на едър чакъл, или фин пясък, според настройката на уреда. Оставало само да се изгребе и изнесе „баластрата“ с конвейерната лента от галерията. Тази магическа технология, явно дадена на немците от техните извънземни наставници, им е помогнала да изкопаят гигантските подземни съоръжения с невиждана до тогава скорост. Единствената пречка като че ли е била бързината, с която са успявали да извозват планините от изкопан чакъл навън от галериите.