Още повече, че в първоначалния вариант на своята лунна ракета немските конструктори планират да използват в първата й степен пакет от 120 м двигатели на Фау-2. Те са с шестогранни дюзи, които са наредени плътно една до друга като пчелна пита. Въобще бурното развитие през войната на немската аерокосмична техника е един безкраен низ от успешно изпробвани „невъзможни“ летателни апарати, с които те доказват на целия свят, че могат успешно да ги вдигнат във въздуха и управляват, въпреки авторитетния скептицизъм на болшинството от авиационните учени по света.
Също както и при извънбордната ракетна чиния, и при Флугшайбата на Миите подемната сила се генерира изцяло от антигравитационни ефекти. Главният ефект е жироскопирането на целия тежък корпус около централната вертикална ос на симетрия на чинията, заедно с двигателите и резервоарите за гориво и окислител. Допълнителната подемна сила се дължи на ентропийно-жироскопния антигравитационен ефект на изгарянето на ракетното гориво в соплата на развъртащите ракетни двигатели (Терз, V. 94).
Способността на диска за екзоатмосферни полети се обуславя от факта, че ракетните двигатели, работещи с течно гориво и окислител, са независими от атмосферния кислород. Това е различието от турбореактивните двигатели на предишните модели, които се нуждаят от него за своята работа. Поради това ракетните двигатели се оказват много подходящи сред двигателите с вътрешно горене за дълготрайни екзоатмосферни полети с летящи чинии. За окислител се използва течен кислород, за гориво — различни смеси от въглеводороди или етанол. Последният се извлича от ферментирали гнили картофи — стандартното възобновяемо гориво за шестте хиляди немски ракети Фау-2, изстреляни срещу Англия. При по-късните модели вероятно се използва за гориво и течен водород.
При хибридните аеродинамично-антигравитационни чинии, разгледани до тук, в момента на отлепянето от земята и при полет в ниските плътни слоеве на атмосферата антигравитационната тяга е по-малка от теглото на чинията и недостига се покрива от аеродинамичната подемна сила. За разлика от тях, при чисто-антигравитационните чинии без аеродинамични асисти антигравитационната подемна сила още при излитане трябва да бъде по-голяма от теглото на чинията. Иначе тя просто не би се отлепила от земята. Високата антигравитационна подемна сила още преди старта се дължи на големите обороти, постигнати от гладкия обтекаем ракетен диск. Главната причина за това е много ниското аеродинамично ротационно съпротивление, дължащо се на скритите вътре в корпуса и добре обтекаеми ракетни двигатели, а също и много по-голямата тяхна мощност в сравнение с реактивните двигатели.
Поради пълното изчезване на гравитационната и на инерчната маси на летящите дискове на инж. Миите, по мое мнение даже и най-малките модели от серията — тези с 15 м диаметър — биха могли лесно да отидат до Луната и да се върнат. Още със своето проектиране те са били предвиждани да извършват главно орбитални полети около Земята за военни или изследователски цели (Терз, VI. 94).
Първият летящ прототип, построен от Миите, има диаметър от 15 метра. Както е практиката тогава, много често един модел на чиния се проектира едновременно в няколко различни размера, използвайки едни и същи чертежи. Следващите проектирани варианти са с 50 и 150 метра диаметър, като са запазени основните характеристики на 15 метровия прототип. На единствените известни досега скици от книгата на Рудолф Лусар (1959) са показани само моделите на ракетните чинии на Миите с диаметър от 15 м. Този модел и следващия с диаметър от 50 метра са пленени от руснаците в края на войната, заедно с работещите по тях немски конструктори, като Ото Хабермол. Те са доразработени в Сибир в края на 40-те години и стават причината за многобройните истории за „ракетите-призраци“, „ghost rockets“, забелязани над Скандинавия след войната. Петдесетметровата руска чиния, разработена вероятно по проектите на инж. Миите, се разбива при Шпицберген в началото на петдесетте години, и норвежците успяват добре да я огледат, преди американците да я грабнат (Саарбрюкер…, 52). За това ще разкажа във втория том на тази книга.
6.8. Лунната космична програма на СС.
Космичната програма за полети и кацане на Луната, проведена от най-секретните научноизследователски отдели на СС, е най-тайната и грандиозна от разгледаните досега многобройни немски околоземни космични програми. Поради изключително секретното естество на Илюминатските проекти на Луната, не само немските полети през Втората световна война, но и всички останали финансирани по частен път проекти на земни тайни общества за кацане на Луната през последните 100 години са били винаги под строгото глобално финансиране, ръководство и контрол на Илюминатите.
Читать дальше