Владимир Терзийски - Летящите чинии на Илюминатите (Том 1)

Дозареждане с гориво в околоземна орбита при излитане от Земята не е много за предпочитане, защото след влизането в орбита и изключването на двигателите дискът постепенно би спрял да се върти. След зареждането му ще трябва отново да се развърта преди отлитането към Луната.

За цялата екскурзия на „Аполоблица“ на немците до Луната и обратно с кацане там ще отидат по тези доста завишени данни, взети от ракетната практика, около 100 тона гориво, или 1/27 от горивото, което се изгаря от ракетата Сатурн-V. Но докато от високата над 100 метра ракета на Земята се връща само кабината на кораба Аполо, висока около 3 метра, и дори и тя не може да се използва отново, при Флугшайбата цялата чиния се връща обратно и може да се използва многократно. Ако нейните двигатели се изработят от обикновените сплави, използвани за евтините двигатели за еднократна употреба на ракетите Фау-2, те надали биха издържали над 5 минути непрекъсната работа. Но ако те се изработят от материала Импервиум, за който говорихме в предишните глави, те биха издържали на десетки часове непрекъсната работа и стотици работни цикли — включване и изключване.

При използване на течен водород, или още повече на течен хелий за гориво съответно ще се увеличи няколко пъти и времето на работа на двигателите.

Предполагам обаче, че истинският разход на гориво е много по-малък, също както и мощността на ракетните двигатели, необходима за развъртането на диска. Основният потребител на произведената от антигравитационния двигател мощност е етерния циклонален вортекс. (Следното разсъждение е за любителите на физиката.)

Енергията, консумирана за създаването и поддържането на вортекса представлява главния товар на двигателя. Механичното триене в лагерите, аеродинамичното ротационно триене на въртящия се корпус в околния въздух и челното аеродинамично съпротивление във високите слоеве на атмосферата са второстепенни загуби на енергия, които могат да се пренебрегнат. Отново искам да повторя много енергично: при антигравитационните двигатели не се изразходва и един грам гориво за работата по повдигането на многотонните чинии нагоре от земята, или за работата по тяхното транслационно и ротационно ускорение. Тази работа е равна на нула, понеже е изчезнала масата на диска — и гравитационната, и инерчната.

По-дълбоките тайни на този механизъм ще бъдат описани подробно в моята следваща книга „Моето «откритие» на антигравитацията“, след като обстойно изложа в нея идеите на Джон Кили за фундаменталните свойства на етерните циклонални вортекси на всички елементарни частици, атоми, молекули и физически предмети. От тази теория става ясно, че антигравитационните двигатели повдигат предметите, към които са прикрепени, използвайки принципа на безплатната енергия на Вселената. Затова за непосветения човек всички аргументи в полза на енергийната икономичност на тези двигатели изглеждат като некоректни и безотговорни твърдения. Няма никакви нечисти сили замесени в това тайнство, няма демони пъклени, администриращи природните сили зад всеки работещ антигравитационен двигател.

Докато цялата космична програма Аполо струваше над 30 милиарда долара от джоба на американския данъкоплатец и използваше труда на над 300 000 елитни инженери и учени в продължение на 15 години, немската програма за ракетните космични дискове едва ли е струвала и една стотна от това (в абсолютна стойност). В нея на дали са участвали повече от 10000 специалисти за повече от 5 години. Разликата между двете програми е много проста: програмата Аполо трябваше да стигне до Луната по най-скъпия и труден път, за да откаже всякакви други опити от по-малки нации да сторят същото и да разберат какво се върши там. Конструкторите на немските Флугшайби са търсели най-евтиния и прост начин да направят това.

Петдесетметровият вариант на Флугшайбата на Миите се предвижда освен за всичките функции на 15 метровия модел, също и за товарен кораб за пренасяне на хора и строителни материали за строеж на немската Лунна научноизследователска станция, който започва според мненията на американски учени-дисиденти някъде към 1942–43 година. При него се използват около 50 развъртащи и 10 тикащи ракетни двигатели. След като руснаците построяват след войната доста екземпляри от пленените немски 50 метрови дискове, задвижвани с 48 ракетни двигателя, за мен е ясно, че немците или са били съвсем близо до изпробването на своя завършен прототип, или това е станало още преди края на войната.