Владимир Терзийски - Летящите чинии на Илюминатите (Том 1)

Това е основният аргумент, използван от конструкторите пред Имперското министерството на авиацията, за да получат финансирането за следващата своя разработка. Това е първата ракетна чиния с бордови двигатели, монтирани вътре в корпуса. Същите аргументи са използвани по-рано и от екипа на Белонцо, Миите и Шривер, за да издействат парите за своята Летяща шайба. Като аналог на описваната тук чиния на инж. Миите с първите вградени в корпуса ракетни двигатели, чинията-изтребител на тримата конструктори е първия диск в немския арсенал с вътрешнобордови турбореактивни двигатели. Като такъв той има много по-добри характеристики, отколкото неговия предшественик — Шриверовия флюгелрад с извънбордни реактивни двигатели.

Убеден съм, че за да получи пари, инж. Миите първо демонстрира на полковниците от министерството малки летящи модели на предлаганата ракетна чиния, задвижвани от бутални двигатели за самолетни модели с шахтови вентилаторни пропелери, а после и с малки ракетни двигатели за ракетомоделизъм. Твърде вероятно е разгледаната по-горе ракетна чиния с четирите извънбордни ракетни двигатели да е била построена също от Миите, за да провери на практика неговата идея за левитиращите ракетни жироскопи, залегнала в конструкцията на тези ракетни дискове.

Проектът за космическата чиния на Миите е осъществен от немските тайни общества вероятно в последните две години на войната, през периода 1944–45 г., и е още по-дълбоко засекретен, отколкото предишните атмосферни модели на турбореактивните чинии. Първият летящ прототип има диаметър от 15 м. Добре остъклената невъртяща се кабина се намира в кръглия неротиращ център на диска. Тя е монтирана на лагери, за да не се върти. За тази цел тя е жироскопно стабилизирана с помощта на малък вътрешен жироскоп. Формата й е капковидна, като половината се подава отгоре над плоскостта на жироскопиращия диск, а другата половина — отдолу. Кабината на бомбардировача В-2 Стелт на Нортроп си прилича с нея като две капки вода. Горната полу-кабина е за екипажа, а долната за почетните гости в пасажерския вариант, или за бомбардира и бомбовите отсеци в бойния вариант на чинията. Долната полу-кабина и двигателите зад нея вероятно могат също така да се завъртат около централната ос на симетрия спрямо горната полу-кабина, за да могат долните двигатели да се обърнат напред и да действат като спирачни двигатели при спирането на място при полет.

VT23: Миите в 2 проекции.

VT24: Миите в изометрия.

Летящият диск на инж. Миите има четири маршеви тикащи ракетни двигатели за хоризонталното постъпателно движение. Те са монтирани естествено в задната част на неротиращата централна кабина, за да не се въртят в кръг с целия останал жироскопиращ корпус. Два от тях са монтирани в горната полу-кабина, над плоскостта на диска, а другите два — в долната, под диска (Флугфарт., 75, Стивънс, В. и Стайнман, 86; Терз, V. 91 и V. и VI. 94).

По този начин постъпателната тяга е вертикално балансирана, и не създава повдигащия носа на чинията момент, както при Шриверовия Флюгелрад. При него тикащите двигатели са монтирани само отдолу на гондолата, под диска. Поради това завъртащият момент на тяхната несиметрично поставена спрямо центъра на тежестта на чинията тяга повдига при хоризонтален полет предния край на диска нагоре. При такъв полет пилотът на Флюгелрада не вижда почти нищо напред, заради вирнатия преден ръб на чинията, и трябва едва ли не да използва перископ на подводница за тази цел, за да погледне над него.

Ракетният диск на Миите е развъртан по мое предположение от около 15 стандартни ракетни двигатели. Те са монтирани вътре в корпуса, по периферията на диска, на разстояние около 3 м един от друг. Тягата им е насочена тангенциално, в хоризонталната равнина, за да жироскопира цялата чиния около нейната централна вертикална ос на симетрия (Терз, V. 91). Поради факта, че през 1944 г. в немския арсенал, както казахме, е имало достатъчно най-различни модели на ракетни двигатели, едва ли е било трудно да се намери най-подходящия за тази конструкция, или дори да се проектира един нов специално за нея.

Един от скептиците се изказа с познание по въпроса: „Двигателите станаха много! 15 въртят диска. Още 4 го движат постъпателно. Да си представим за момент какво представлява само системата за управление на 19 броя двигатели. И то при условие, че трябва да е безотказна!“

Да видим какво показват фактите: При първата степен на междуконтиненталната ракета А-9/А-10 немците използват 6 двигателя за Фау-2 и въпреки скептицизма успешно се справят с техния контрол и изстрелват няколко ракети срещу източния бряг на САЩ. Само няколко години след края на войната пленени немски инженери разработват за руснаците и повечето от техните ракетни двигатели, направили от Русия голяма космична сила. Първата степен на основната руска ракета-носител, с която бяха изстреляни и Спутниците, и Гагарин, и още десетки космонавти в следващите 30 години по програмите Восток, Восход, Союз и т.н. (1955–85), имаше не един или два или три основни двигателя, а 5×4=20 двигатели. Те бяха преки наследници на двигателите на Фау-2 и дългогодишната практика показа, че многосопловите ракети се представиха изключително надеждно. След като руснаците с техните значително по-ниски технически умения се справиха блестящо със задачата, не виждам никаква причина и немците да не биха се справили с подобна ситуация.