Владимир Терзийски - Летящите чинии на Илюминатите (Том 1)

Преди сто години генераторите на етерни вихри са били големи колкото 3 метрова центрофуга, и хората е трябвало да се пъхнат в тях. След сто години те са станали толкова компактни, че могат вече да се поберат като не будещи подозрението черни кутии под седалките на руските космонавти. Но и в двата случая физическият принцип на изчезването на инерчната маса е един и същ — и двете устройства не представляват нищо повече от обикновени антигравитационни генератори на етерни вортекси (Терз, VI. 94).

Допълнителна антигравитационна подемна сила за кораба-снаряд се генерира освен от жироскопиращата центрофуга за екипажа, и от още един масивен двуметров бордови жироскоп, който работи като антигравитационен генератор (а също и като инерциален стабилизатор) през цялото време на полета от Земята до Луната. Неговият електродвигател е задвижван от генератори на безплатна енергия. Снарядът също има и твърдотелни ракетни ускорители, които се възпламеняват по време на стартовия залп на оръдието. С две думи това е хибридна космична система, използваща комбинираната артилерийска, ракетна и антигравитационна подемна сила (Терз и Барутчиева, IV.1996). При руските жироскопиращи артилерийски снаряди видяхме комбинирането на две от тези три подемни сили — на артилерийската с антигравитационната. Докато немските жироскопиращи ракети използват комбинация от ракетна и антигравитационна тяга. При лунния проект на Колумбийците на всичките три подемни сили са комбинирани в една космична система.

Именно изчезването на инерчната маса не само на тричленния екипаж, развъртан в центрофугата, но вероятно и на голяма част от кораба-снаряд, вследствие на развъртането на масивния бордови жироскоп, позволява той да бъде изстрелян извън зоната на гравитационното привличане на Земята, по директна траектория към Луната. След като една примитивна артилерийска система би могла да изстреля този почти лишен от гравитационна и инерчна маси кораб-снаряд към Луната, и след като една по-лека от снаряда турбореактивна чиния може по същите причини да се отскубне от гравитационното притегляне на Земята и да стигне „по инерция“ до Луната, на мен определено ми се струва, че една ракетна чиния с нейните много по-мощни двигатели би излетяла още по-лесно в орбита около Земята, или пък директно към Луната (Трз, VI. 94). Още повече, че нейните двигатели не биха изгаснали като турбореактивните при напускането на атмосферата, а биха продължили да работят и в открития Космос, ускорявайки лишената от инерчна маса и тегло чиния до много голяма скорост.

Изчезването на инерчната маса решава и още един нерешим на пръв поглед проблем: този за структурните натоварвания на конструкцията на апарата при бързото му въртене, и породените от това огромни центробежни сили. Инерчната маса на едно тяло е една и съща и за транслационно линейно движение, и за ротационно движение по затворен кръгов контур. Затова ако наистина при работа на антигравитационния двигател изчезва транслационната инерчна маса на летящата чиния, каквито примери дадохме многократно вече, от това ще следва, че ще изчезне и нейната ротационна инерчна маса. С това ще изчезнат напълно и центробежните сили, натоварващи корпуса й при нейното въртене и жироскопиране около вертикалната ос (Терз, V. 94). Не е ясно за сега дали с нарастването на оборотите това изчезване е мигновено или постепенно. Аз бих предположил, че става дума за едно постепенно явление.

За обобщение бих казал, че пълното нулиране не само на гравитационната, но и на инерчната маса, е според мен магическият ключ, позволяващ на една летяща чиния буквално „да скочи“ за няколко секунди в околоземна орбита.

След като в параграф 6.2. на тази глава разгледахме хибридите между ракети и чинии — тоест комбинирането на ракетната тяга на двигателите на ракетата с антигравитационната тяга от жироскопирането на цялата ракета — защо сега пък да не разгледаме хибридите между хеликоптери и ракетни чинии — тоест комбинирането на класическата хеликоптерна аеродинамична подемна сила с антигравитационната подемна сила на жироскопиращия корпус на летящата чиния, задвижвана и развъртана от ракетни двигатели.

Ракетните Флюгелради — ракетните летящи „вентилаторни колела“ на Шривер и Хабермол, построени в периода 1942-1943 г., вероятно са първите и единствени действащи чинии-изтребители, задвижвани с ракетни двигатели, но все още използващи смесената хеликоптерно-антигравитационна подемна сила (ТХГ, 91; Стивънс и Стайнман, 86; Бартън, 68; Матерн,70; Шпигел, III.50; Терз, V. и IX. 91 и V. 94). Но даже и тези куриозни Флюгелради имат някои невероятни качества. Най-важното от тях е способността им да излитат извън атмосферата в орбита около Земята, ставайки първите и единствени хибридни хеликоптерно-антигравитационни космични чинии, известни до сега.