Габриел Маркес - Отвъд любовта — непрестанна смърт

Сенаторът удължи речта си с два цитата на латински, за да им даде време да довършат комедията. Обеща машини за дъжд, портативни развъдници на животни, чието месо ще отрупа трапезите, балсами на щастието, които ще направят от варовика да поникнат зеленчуци, а от прозорците да виснат градински теменуги. Когато видя, че неговият въображаем, свят е завършен, той го посочи с пръст и извика:

— Ето как ще живеем, госпожи и господа! Погледнете! Така ще живеем.

Хората се обърнаха. Един презокеански кораб от боядисана хартия минаваше зад къщите — по-висок и от най-високите къщи в изкуствения град. Единствен самият сенатор забеляза, че от често сглобяване и разглобяване и разнасяне от място на място обещаваното картонено село съвсем се беше охлузило и изглеждаше почти тъй бедно, прашно и тъжно като Росал дел Вирей.

Нелсон Фарина за първи път от дванадесет години се отиде да поздрави сенатора. Слуша речта му от хамака си, като задрямваше от време на време под сенчестия навес на къщата си от нерендосани дъски, построена от същите негови аптекарски ръце, с които беше нарязал на парчета първата си жена. Беше избягал от затвора в Кайена и пристигнал в Росал дел Вирей на един натоварен с невинни папагали кораб, заедно с една красива и богохулна негърка, която срещнал в Парамарибо и която му роди едно момиче. Скоро жената умря от естествената си смърт и не сподели съдбата на другата, чийто нарязан на парчета труп беше наторил карфиола в собствената й зеленчукова градина, а беше погребана в местните гробища цяла-целеничка и с холандското си име. Дъщерята беше наследила от нея цвета и ръста й, а от баща си жълтеникавите учудени очи, затова той имаше пълното основание да мисли, че отглежда най-красивата жена в света.

Откакто се беше запознал със сенатора Онесимо Санчес при първата му предизборна кампания, Нелсон Фарина все го молеше да му помогне да се сдобие с една фалшива лична карта, която можеше да го защити срещу съдебните власти. Сенаторът любезно, но твърдо му отказа. Няколко години Нелсон Фарина не се предаваше и всеки път, когато му се представяше случай, подновяваше молбата си, като я подкрепяше с нови доводи. Но винаги получаваше същия отговор. Затова този път Нелсон Фарина си остана в хамака, осъден жив да изгние в това огнено свърталище на пирати. Когато чу заключителните аплодисменти, той протегна шия и над коловете на плета видя задната страна на целия фарс: подпорите на сградите, скелите на дърветата и скритите отзад фокусници, които бутаха кораба. Изплю се от яд и рече:

— Merde, c’est le Blacaman de la politique.

След речта си сенаторът направи, както обикновено, една обиколка по улиците на селото — сред музика и ракети, обсаждан от местните жители, които му разказваха неволите си. Сенаторът ги слушаше благоразположен и все намираше начин да ги утеши, без да им направи някаква трудна услуга. Някаква жена, покатерена на покрива на една къща заедно с шестте си невръстни деца, успя да го накара да я чуе въпреки глъчката и пукотевицата на барута.

— Аз не искам много, сенаторе каза му тя. — Само едно магаре, да докарвам вода от кладенеца на обесения.

Сенаторът огледа шестте кльощави деца.

— Какво е станало с мъжа ти?

— Отиде на остров Аруба да си търси късмета — отговори жената весело, — а си намери една чужденка, от онези, дето си слагат диаманти в зъбите.

Отговорът й предизвика взрив от смях.

След малко един от помощниците на сенатора заведе в къщата на жената едно товарно магаре, на чиито хълбоци бяха написали с неизтриваема боя изборен лозунг, за да не забрави никой, че е подарък от сенатора.

По време на кратката си обиколка из селото той направи още няколко по-дребни добрини и освен това даде лъжица лекарство на един болен, който беше накарал да изнесат кревата му на улицата, за да го види, като минава. На последния ъгъл, между колищата на плета той видя Нелсон Фарина в хамака в двора си. Стори му се сив и посърнал, но въпреки това го поздрави без никаква сърдечност.

— Как си?

Нелсон Фарина се обърна в хамака и го обля с тъжния кехлибар на очите си.

— Moi, vous savez — каза той.

Като чу да приказва, дъщеря му излезе на двора. Облечена беше в обикновена и вехта индианска туника, главата й беше украсена с пъстри фльонги, а лицето й — нарисувано като за слънце, но дори под тази нейна небрежна външност можеше да се предположи, че няма на света по-красива от нея. На сенатора дъхът му пресекна.

— Дявол да го вземе — въздъхна той с удивление, — какви шеги му хрумват понякога на господа!